Някой драсна три пъти по вратата — в полукръг, ако човек се заслушаше.
— Влез! — каза мъжът с копринената риза.
Колебливо се показа мургав арабин, явно със страхопочитание и към обстановката, и към човека. Робата му беше чиста, макар и не съвсем нова, по готрата му нямаше и петънце: бе дошъл по важна работа. Заговори с тих глас, издаващ уважение.
— Направихте свещения знак на полумесеца, затова съм тук.
— Много благодаря — каза англичанинът. — Влезте и затворете вратата, ако обичате.
— Разбира се, ефенди.
Мъжът се подчини и застана на почтително разстояние.
— Донесохте ли каквото трябва?
— Да, сър. И оборудването, и информацията.
— Първо оборудването, ако обичате.
— Готово.
Арабинът бръкна под робата и извади пистолет с внушителни размери заради перфорирания цилиндър, закрепен на дулото — беше заглушител. С другата ръка пратеникът измъкна малка сива кутия, която съдържаше двайсет и седем патрона. Той чинопоклонно се приближи до леглото и подаде оръжието.
— Пистолетът е зареден. Девет патрона. Общо трийсет и шест.
— Благодаря — каза едрият англичанин и пое оръжието. Арабинът отстъпи почтително. — А сега информацията, ако обичате.
— Да, сър. Но първо трябва да ви уведомя, че преди малко жената беше взета от хотела на съседната улица и бе откарана в двореца.
— Какво? — Смаян, бизнесменът рязко се изправи, а тежките му крака се залюляха и се удариха в земята. — Сигурен ли сте?
— Да. Откара я една лимузина на султана.
— Кога?
— Преди около десетина-дванайсет минути. Естествено, бях уведомен незабавно. Тя вече трябва да е там.
— Ами ония старци, търговците? — Гласът на дебеланкото беше нисък и напрегнат, сякаш той едва се владееше. — Тя се свърза с тях, нали?
— Да, сър — отговори арабинът боязливо — да си рече човек, че го е страх да не го набият, ако отговори отрицателно. — Тя пи кафе в Дакил с един вносител на име Хаджази, доста по-късно се срещна отново с него на пазара. Снимаше, следеше някого.
— Кого?
— Не знам. Пазарът беше претъпкан и жената избяга. Не успях да я проследя.
— Дворецът… — прошепна дрезгаво бизнесменът и бавно стана. — Невероятно!
— Вярно е, сър. Информацията ми е точна, иначе нямаше да я предам на важна личност като вас… Истината е, ефенди, че ще благославям Аллах с цялото си сърце във всяка своя молитва за това, че ми позволи да срещна последовател на Махди!
Англичанинът измери с поглед пратеника от глава до пети.
— Казали са ви, така ли? — меко каза той.
— Бях избран сред братята си и ми бе предоставена тази привилегия.
— Кой друг знае?
— Кълна се в живота си — никой! Вашето посещение прилича на поклонение и никой не трябва да разбира за него. С мен ще бъде погребана тайната на присъствието ви в Маскат.
— Чудесно — каза едрият мъж в сянката и вдигна пистолета.
Двата изстрела отекнаха като покашляне, но силата им беше огромна. Арабинът беше отхвърлен към стената, а безупречно чистата му роба изведнъж се обагри с кръв.
Американският бар на хотела беше тъмен, светеше само неоновата лампа под тезгяха. Барманът стоеше отпуснат в царството си и от време на време хвърляше уморен поглед към двамата мъже, седнали в сепарето до витрината, донякъде закрита от полуспуснатите щори. „Англичаните са глупаци“ — помисли си той. Не че не оправдаваше страха им. Напоследък, откакто се бяха разбеснели тези негодници, всички — и чужденците, и здравомислещите оманци, живееха в страх. Но тези двамата щяха да са в по-голяма сигурност зад заключените врати на хотелските си стаи, незабелязани, невидими… „Дали?“ — запита се барманът. Бе уведомил управата на хотела, че чужденците настояват да останат в бара, и тя, без да знае дали са въоръжени и дали не познават някого, който ги търси, сложи на единствения вход на американския бар въоръжена охрана от трима души… И все пак, заключи барманът с прозявка, предпазливи или не, тъпи или много умни, англичаните бяха изключително щедри, друго не го интересуваше. А, да, и оръжието, покрито с пешкир под тезгяха. По ирония на съдбата беше смъртоносен израелски автомат, който беше купил от един любезен евреин на кея. Тия евреи не си поплюват! Откакто започна това безумие, въоръжаваха половин Маскат.
— Дики, погледни! — прошепна по-търпеливият от двамата англичани и с дясната си ръка направи пролука между лентите на спуснатите щори върху витрината.
— Какво има, Джак? — Дики рязко отметна глава и примигна — беше задрямал.