— Този там не е ли нашият пийнал сънародник?
— Кой? Къде? Господи, той е.
На безлюдната, едва осветена улица едрият мъж, изпъчен и възбуден, се разхождаше по тротоара и току се оглеждаше. Изведнъж запали една след друга няколко клечки кибрит. Сякаш вдигаше и сваляше пламъка и сърдито мачкаше всяка клечка, преди да запали следващата. След минута се появи тъмна лимузина, движеща се с голяма скорост. Рязко спря и фаровете й угаснаха. Удивени, Дики и приятелят му загледаха между щорите как дебелият човек заобиколи с неподозирана пъргавост колата. Щом се приближи до вратата, отвътре изскочи арабин с готра, но с тъмен европейски костюм. Едрият британец веднага заговори бързо и неколкократно пъхна показалеца си в лицето на мъжа отпред. Накрая завъртя глава и посочи някъде към горните етажи на хотела. Арабинът се обърна и побягна по улицата. После ясно открояващият се в светлината огромен бизнесмен извади от колана си голямо оръжие, отвори още повече вратата на колата и бързо и гневно се качи в нея.
— Господи, видя ли? — извика Дики.
— Да, преоблякъл се е.
— Преоблякъл ли?
— Разбира се. Светлината е слаба, но не и за свикналите очи. Нямаше я бялата риза, нито пък раирания костюм. Сега е с тъмна риза, а сакото и панталонът му са от черна груботъкана вълна, неподходяща според мен за климата тук.
— Какви ги дрънкаш! — възкликна смаян Дики. — Имах предвид оръжието!
— Да, мой човек, ти се занимаваш с черни метали, а аз — с текстил.
— Ще ме побъркаш! И двамата виждаме един едър като канара нахалник, който само преди петнайсетина минути беше толкова пиян, та се наложи да го качваме на ръце, а сега търчи като коза из улицата, раздава заповеди и размахва оръжие, докато влита в профучаваща кола, която явно е повикал. А ти виждаш само дрехите му!
— Всъщност има още нещо, мой човек. Разбира се, че видях оръжието, онзи страхлив арабин, и колата, очевидно карана от маниак, и най-странното е, че на фона на всичко това аз забелязах дрехите му. Сториха ми се особени, разбираш ли?
— И хабер си нямам.
— Може би „особени“ не е точната дума.
— Опитай се да намериш точната, Джак.
— Добре, ще се опитам… Този дебелак, не го знам дали беше пиян, но беше като изваден от кутийка. Раираният му костюм беше от най-добрия, лек като перце плат, ризата му беше марка „Анджело“, купена от Ист Бонд, вратовръзката му беше от най-качествените, които предлага веригата от магазини „Хародс“, а обувките — от африканска кожа, бяха правени по поръчка в Италия. Той е облечен като граф, помислих си, точно като за климата тук.
— Е? — попита раздразнено Дики.
— А сега на улицата беше със сако и панталон средна хубост, прекалено дебели за жегата тук, а и не му бяха по мярка. Никога няма да им обърнеш внимание в тълпата, пък и с тях той не може да иде на официална закуска или на сутрешно представление. И понеже стана дума, познавам всички текстилни фирми в Манчестър и там няма никакъв „Туилингейм“ или „Бърлингейм“.
— Така ли?
— Слушай какво ти казвам.
— Ама че работа!
— Мен ако питаш, не бива да се качваме на самолета тази сутрин.
— Господи, защо?
— Редно е да отидем до посолството и да събудим някого.
— Какво?
— Дики, ами ако този човек е тръгнал да убива някого?
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Продължение на дневника.
Последните доклади са тревожни и понеже моята машина още не е открила кодовете за компютрите на ЦРУ, дори не знам дали някой укрива данни. Обектът е осъществил връзката. Човекът, който го следи, намеква за рискован избор, който е неизбежен, но и изключително опасен.
Какво прави той и как? Какви са методите му и кои са връзките му? Трябва да знам подробностите. Ако оживее, ми трябва всеки детайл, защото тъкмо детайлите правят разказа достоверен, а с действията си обектът ще влезе в съзнанието на нацията.
Но дали той ще оцелее, или ще се превърне в труп, влязъл в статистиката на неразкрития низ от събития? Моят компютър не може да отговори, той само ще потвърди огромната сила на този човек, а това ще е без значение, ако той загине. Тогава цялата ми работа ще отиде на вятъра.
8
Четиримата терористи бяха с окови, двама седяха от дясната страна на препускащата полицейска камионетка, а другите двама бяха отляво, срещу тях. Кендрик бе до младия фанатик с дивия поглед и заешка устна, която му пречеше да говори. Азра седеше отсреща с намусения по-възрастен убиец, който беше предизвикал и нападнал Евън. До тракащата метална врата на камионетката стоеше полицай, стиснал с лявата ръка пръчката на тавана, за да не падне. В дясната държеше автомат „МАК–10“, прехвърлен през рамото му на кожен ремък. Само един разтърсващ откос можеше да превърне четиримата затворници в окървавени бездиханни трупове, залепени на стените на камионетката. Но пак по предварителна уговорка на колана на надзирателя висеше връзка ключове, ключовете за белезниците на пленниците. Те се надпреварваха с времето, с безценното време. Минутите преминаваха в часове, а часовете — в нов ден.