— Замълчи! — тросна се Азра и преметна автомата през рамо. — Ще те закарат в болница, където ще се погрижат за теб. Децата не ги убиват освен при бомбардировки. Случва се доста често, но не тук, нито пък там.
— Нищо няма да издам!
— Ти не знаеш нищо — каза мъжът с прякора Синия. — Вържи го, Йосиф. Нагласи крака му. — Азра се наведе над момчето. — Има по-добри начини да се бориш от това да умреш за тоя, що духа. Нека врагът те излекува, за да продължиш борбата. Върни се при нас, мой твърдоглав борецо за свобода! Имаме нужда от теб. Йосиф, побързай!
Докато по-възрастният терорист изпълняваше заповедите, Азра и Кендрик се върнаха на каменистия път. Долу в далечината започваха белите пясъци, които сякаш нямаха край в лунната светлина — един огромен алабастров под с тъмното небе за покрив. По-нататък върху белотата на пясъка блещукаше жълто петънце: пустинен огън, който също влизаше в плана за бягство. Беше твърде далече, за да се различат фигурите край него, но приличаха на омански войници и полицаи. Ала не бяха палачите, за които ги взеха спътниците на Амал Баруди.
— Познаваш околността много по-добре от мен — каза Евън на английски. — На какво разстояние е онзи лагер?
— На десетина-дванайсет километра, не повече. Пътят долу става прав. Скоро ще пристигнат.
— Да вървим тогава.
Кендрик се обърна и видя, че по-възрастният терорист занася младежа на пътя. Той тръгна към тях. Азра обаче не се помръдна.
— Къде, Амал Баруди? — извика той. — Къде ще ходим?
Евън отметна глава.
— Къде ли? — повтори той с презрение. — На първо време ще се махнем оттук. Скоро ще съмне и ако изляза прав, а сто на сто съм прав, не след дълго тук ще кръжат хеликоптери, дошли да ни търсят. Можем да се скрием в града, но не и тук.
— Какво ще правим тогава? Къде отиваме?
Кендрик не виждаше добре в слабата лунна светлина, но почувства напрегнатия въпросителен поглед на Азра. Подлагаше го на проверка.
— Трябва да съобщим в посолството. На сестра ти Ятийм или на онзи Ахбияд. Да спрат изнасянето на снимките и да убият предателите.
— Как ще го направим? Как ще съобщим? Твоите хора ли ти казаха, Амал Баруди?
Евън беше подготвен — въпросът бе неизбежен.
— Честно казано, не знаеха къде е каналът и приеха, че ако имате поне малко мозък в главите, той ще се променя всеки ден. Трябваше да предам през портала бележка за щаба, за да ме пуснат по канала.
— Много от тези бележки могат да са капан. Откъде да знаем, че твоята не е.
Кендрик направи пауза. Когато заговори, гласът му беше нисък, спокоен и многозначителен.
— Защото е подписана от Махди. Азра зяпна. Кимна бавно и вдигна ръка.
— Така ли? — попита той.
— Пликът беше запечатан с восък, който не биваше да се маха. Това беше обида, която трудно преглътнах, но дори аз се подчинявам на заповедите на тези, които плащат, нали ме разбираш?
— Тези, които осигуряват средствата за нашата дейност…
— Ако е имало някакъв закодиран — знак, някой от вас, ако не и всички в щаба, трябваше да го разпознаят.
— Дай ми бележката — каза Азра.
— Кретен! — изкрещя раздразнено конгресменът от девети колорадски избирателен район. — Когато видях, че полицията затяга обръча около мен, я скъсах на парченца, които пръснах из Ал Кабир! Ти не би ли сторил същото?
Палестинецът не се помръдна.
— Да, разбира се — отговори той. — При всички случаи няма да ни е необходима. Аз ще организирам проникването ни в посолството. Каналът, както го наричаш, работи безупречно, и отвътре, и отвън.
— Толкова безупречно, че под носовете на добре обучените ви часовои са измъкнати филми. Съобщи на сестра си. Сменете охраната и веднага започнете да издирвате фотоапарата. Щом го намерите, убийте притежателя и неговите близки. Всички до един!
— Заради такава дреболия! — възрази Азра. — Рискуваме да погубим невинни хора, ценни борци.
— Я не си криви душата! — засмя се Амал Баруди. — Спрямо враговете нямаме такива задръжки. Ние убиваме не ценни борци, а невинни хора, за да накараме света да се вслуша — този сляп и глух за борбата ни свят.
— В името на всемогъщия Аллах сега ти се проявяваш като сляп и глух — изсъска Азра. — Вярваш на западната преса. А не бива да се съмняваш! От единайсетте трупа четирима души бяха вече мъртви. Включително две жени — едната се самоуби, защото се тресеше от страх да не я изнасили някой арабин, другата — много по-силна, като матроса, нападнал Насир, се хвърли върху един млад негодник, чиято единствена реакция беше да стреля. Двамата мъже бяха стари и болни и умряха от сърдечен удар. Това не ни оневинява, но не сме ги застреляли ние. Зая го обясни, никой обаче не ни повярва. И няма да ни повярва!