— Не че има някакво значение, но какво стана с останалите? Бяха седмина, струва ми се.
— Бяха осъдени от нашия щаб, и то съвсем справедливо. Разузнавачи, създали мрежа в Персийския залив и Средиземноморието, членове на небезизвестния Консулски отдел, дори двама араби, продали душите си на ционистите и другите американски марионетки. Те заслужаваха да умрат, защото с радост биха наблюдавали как умираме ние, но обезчестени, превърнати в карикатури на злото. А ние не таим зло, само искаме да живеем на собствените си земи.
— Стига, поете — прекъсна го Кендрик и погледна Йосиф и младия терорист, който се молеше на Аллах за милост. — Нямаме време за проповедите ти, трябва да се махаме оттук!
— Отиваме в посолството — съгласи се Азра. — През канала.
Кендрик се върна бавно при палестинеца.
— Да, в посолството — каза той. — Но не през канала, само до портала. Оттам ще изпратиш на сестра си съобщение, в което ще й обясниш всичко. С тези заповеди моята работа тук приключва, както и твоята, поне за ден-два.
— Какво? — попита учуден Синия.
— Наредено ми е час по-скоро да заведа в Бахрейн един от вас и аз се спрях на теб. Вече веднъж ме хванаха, избягах, но повече не исках да рискувам. Не и сега!
— В Бахрейн ли?
— При Махди. Само за няколко часа, но е спешно. Той има нови заповеди, заповеди, които не би доверил на никого освен на човек от щаба. Ти си негов член, и двамата сме извън посолството.
— Летището е под наблюдение — отсече Азра. — Охранява се от патрули и кучета. Никой не може да влезе или да излезе, без да бъде разпитан. Няма да успеем! Същото важи и за пристанището. Всеки кораб бива претърсван или взривяван, ако не се подчини.
— Но това не пречи на хората ви да влизат и излизат по този канал. Видях резултатите в Берлин.
— Ти обаче каза „спешно“, а минаването по канала отнема едно-две денонощия.
— Защо толкова дълго?
— Пътуваме на юг само нощем, и то с униформи на йеменски граничари. Ако ни спрат, казваме, че проверяваме крайбрежието. После се срещаме с екипажа на катери, идващи от Бахрейн, естествено.
— Естествено.
„Излязох прав“ — помисли си Евън. Южният бряг до Рас ел Хад и отвъд пролива Масира беше разграден двор: неприветлива пустош от скалисти заливчета и негостоприемни равнини — истински рай за крадците и контрабандистите и най-вече за терористите. Каква по-добра маскировка от униформата на граничарите — войниците, избрани заради своята вярност и жестокост, равна и дори превишаваща бруталността на международните убийци, приютени в Йемен?
— Много добре — продължи Ахмат Баруди с професионален тон. — А как се сдобихте с тези униформи? Доколкото знам, са необичайни — по-светли, с по-различни пагони, с ботушите пригодени и за пустиня, и за вода.
— Наредих да ги изработят — прекъсна го Азра с очи, вперени в долината под тях. — В Бахрейн, разбира се. Всяка се заключва и се води на отчет, когато не се използва… Прав си, трябва да тръгваме. Камионетката ще стигне в лагера след някакви си две минути. Ще говорим по пътя. Хайде!
Йосиф беше положил превързания ранен млад терорист напреки на пътя, успокояваше го и с тих глас му нареждаше нещо. Азра и Кендрик се приближиха.
— По-бързо ще стигнем, ако вървим по пътя — каза Евън. — Ще се движим по него, докато видим фаровете в равнината. Побързайте!
След още няколко насърчителни думи за техния паднал събрат тримата бегълци хукнаха нагоре по криволичещия път към платото на няколкостотин метра. Наоколо се виждаха само посърнали шубраци и ниски чепати дървета, подхранвани от нощната влага, нахлуваща откъм морето, колкото да се спаружат на другия ден от безветрието и пърлещата жега. Докъдето поглед стига, пътят в оскъдната лунна светлина беше прав. Запъхтян, с повдигащи се гърди, Йосиф заговори:
— На три-четири километра северно оттук има дървета, по-високи дървета, много по-кичести, в които да се укрием.
— Сигурен ли си? — попита Кендрик, неприятно изненадан, защото мислеше, че единствен той знае къде се намират.
— Може би не е същият път, макар че пътищата тук са малко — отговори свъсен по-възрастният терорист. — Но са еднакви. От пустинята към Залива пейзажът се променя. По-зелено е и има малки хълмове. И изведнъж стигаш в Маскат. Става неусетно.
— Йосиф беше в разузнавателния отряд под командването на Ахбияд — обясни Азра. — Дойдоха пет дни преди да завземем посолството.
— Ясно. Но и цяла гора няма да ни помогне, щом се развидели, а Оман не е Шварцвалд. Войската, полицията и хеликоптерите ще претърсят Всичко педя по педя. Можем да се скрием само В Маскат. — Със следващите думи Евън се обърна към мъжа с прякор Синия: — Разбира се, имаш верни хора в града.