„О, Господи, не бива да ме хванат! Ще убият всички заложници в посолството! Какво направих? Махай се! Изчезвай!“
Калейла изви кормилото — мощният автомобил се завъртя в обратна посока върху меката песъчлива почва и подскочи по коловозите на разбития път. Тя натисна газта до дупка и само след няколко мига, със запалени дълги светлини, мина покрай колата, която се носеше към нея. Човекът до смаяния шофьор се опита да се наведе, за да скрие лицето и тялото си, но не успя.
Калейла не повярва на очите си! Но бе истина. За миг го съгледа: не можеше да има грешка. Тони! Пипкавият, вечно мърморещ, заекващ Антъни Макдоналд. Отрепката на фирмата, нямаше да го изхвърлят, защото компанията беше собственост на тъст му, но го изпратиха в Кайро, където можеше да прави по-малко бели. Представител без никакви права; биваше го само да дава вечери, на които и той, и тази патка, жена му неизменно се напиваха. На челата им сякаш беше татуирана заповед: „Да не се допускат във Великобритания освен за погребение на член на семейството. Задължително с билети за връщане в Кайро.“ Колко изобретателно! Дебелото, разглезено тъпо конте с шитите по поръчка костюми, които обаче не прикриваха тлъстините му. Чудесно прикритие, няма що! Калейла беше убедена, че е така. Имаше опит в това отношение и нямаше как да не признае, че е пипано вещо.
Опита се да си припомни, да възстанови как се е хванал в капана, но спомените бяха мъгляви, защото навремето тя не се беше замисляла за това. Нямаше причини да се съмнява, че Тони Макдоналд — алкохолизираното нищожество, си умира от страх при мисълта да замине за Оман сам, без някой по-оправен, който да го придружава. На няколко пъти й се беше оплакал разтреперан, че фирмата имала сметки в Маскат и той трябвало да ги наглежда въпреки ужасите там. Калейла го бе успокоила, че проблемът е чисто американско-израелски, а не британски, така че няма да му се случи нищо. Сякаш очакваше да я пратят там и когато заповедта пристигна, Калейла си спомни за неговите страхове и му се обади, убедена, че той е най-подходящият придружител. Всичко изглеждаше идеално!
„Господи, кой знае каква мрежа има този негодник!“ — помисли си тя. Преди около час уж бе мъртво пиян и се правеше на палячо в бара на хотела, а ето че в пет сутринта я преследваше с кола със загасени фарове. Бе повече от очевидно, че той я държи под денонощно наблюдение и е тръгнал по петите й, след като Калейла напуснала двореца, което означаваше, че информаторите му са съобщили за връзката й със султана на Оман.
Но за кого ли работеше хитрият Макдоналд? Явно разполагаше с организирана мрежа от информатори и мощни автомобили по всяко време на денонощието в тази обсадена държава, където всеки чужденец се гледаше под лупа. На чия страна беше той? И ако беше на страната на противника, от колко ли години вездесъщият Тони Макдоналд играеше тази смъртоносна игра?
Кой стоеше зад него? Дали странното му противоречиво пристигане в Оман имаше нещо общо с Евън Кендрик? Ахмат говореше предпазливо, общо за тайната мисия на американския конгресмен в Маскат, не се впусна в подробности, само каза, че всяка версия, колкото и неправдоподобна на изглежда, трябва да бъде проверявана. Султанът подметна, че бившият инженер от Югозападна Азия е убеден: в кървавото превземане на посолството пръст вероятно имат един човек и една тайна, ала мощна компания, чието съществуване в Саудитска Арабия са се досетили преди четири години. Досетили са се, но не са го доказали. Все пак беше повече от онова, което й бяха казали нейните хора. И въпреки всичко един интелигентен, преуспяващ американец няма да рискува и да се внедри сред терористите, ако не е сигурен. На Ахмат, султан на Оман и поклонник на отбора „Ню Ингланд Пейтриътс“, това му стигаше. Освен че го докара тук, Вашингтон нямаше да се обвърже с този човек, нямаше да му помогне.
— Но ние можем да му помогнем! Аз мога! — беше възкликнал Ахмат.
А сега Антъни Макдоналд се явяваше като изключително обезпокоителен фактор в уравнението на терористите.
Професионалните инстинкти подсказваха на Калейла да изчезне, да натисне газта до дупка, но тя не можеше да го направи. Беше станало нещо, някой беше нарушил крехкото равновесие между вече извършеното и предстоящото. Калейла нямаше да повика малък реактивен самолет, който да я вземе от някое неизвестно скалисто плато в Кайро. Още не. Още не. Тя имаше да научава толкова много, а времето беше толкова малко. Нямаше връщане назад!