— Не спирай! — изрева едрият Макдоналд и се Вкопчи в дръжката на седалката, за да не залитне. — Тя е дошла тук по това време заради нещо, не да си прави кефа.
— Май ви видя, ефенди.
— Не ми се вярва, но и да ме е видяла, мога да мина за измамен от някоя проститутка клиент. Карай нататък и запали фаровете. Някой сигурно ги чака, трябва да разберем кой.
— Който и да е, ефенди, едва ли ще ни посрещне с разтворени обятия.
— Няма страшно, аз съм поредният пиян неверник, когото фирмата е наела да пази от самия него. Нали знаеш, никога не изтрезнявам.
— Както кажете, ефенди. Шофьорът включи фаровете.
— Какво има там отпред? — попита Макдоналд.
— Нищо, сър. Стар път, който се спуска към Джабал Шам.
— Какво е Джабал Шам?
— Началото на пустинята. Свършва при планините в далечината, на границата със Саудитска Арабия.
— Има ли други пътища?
— На няколко километра на изток, сър, но са много лоши, почти непроходими.
— Твърдиш, че пред нас нямало нищо, какво значи това?
— Каквото казах, сър. Всичко на всичко един път към Джабал Шам.
— А пътя, по който се движим, накъде води? — настоя англичанинът.
— Наникъде, сър. Завива наляво и се влива в пътя надолу към…
— Към Джабал не знам какво си — прекъсна го Макдоналд. — Ясно. Значи пътят е един и се спуска към проклетата ви пустиня.
— Да, сър…
— Среща — намеси се човекът на Махди тихо, сякаш шепнеше на себе си. — Размислих — продължи той бързо. — Угаси фаровете. Нали виждаш на лунната светлина?
— Ами да! — отговори шофьорът победоносно и угаси фаровете. — Познавам добре пътя. Познавам на пръсти всички пътища в Мускат и Матра. Дори и непроходимите на изток и юг. Но да си призная, ефенди, не разбирам какво става.
— Много просто, момчето ми. След като тази пачавра не пое към мястото или човека, с когото е трябвало да се свърже, той сам ще цъфне тук. И то преди да се развидели, което ще стане скоро.
— Небето бързо изсветлява, сър.
— Точно така.
Макдоналд остави пистолета на арматурното табло, бръкна в джоба на сакото си и извади малък бинокъл с изпъкнали, дебели лещи. Приближи го до очите си и огледа местността през предното стъкло.
— Още е твърде тъмно, няма да видите нищо, ефенди — каза шофьорът.
— Да, но и с този бинокъл — каза англичанинът, когато наближиха в лунната светлина поредния завой. — Дори да е тъмно като в рог, с него ще ти преброя чепатите дървета на километър оттук.
Шофьорът присви очи, натисна спирачките и острият завой остана зад тях. Пътят, прав и равен, се губеше в тъмнината отпред:
— След два километра сме при склона за Джабал Шам, сър. Ще се наложи да карам съвсем бавно, защото има много завои и камъни…
— Божичко! — ахна Макдоналд, съгледал нещо през мощния бинокъл. — Отбий! Бързо!
— Какво, сър?
— Прави, каквото ти казвам! Изключи двигателя!
— Сър!
— Изключи го! Влез в тревата!
Шофьорът изви кормилото надясно и колата се наклони върху твърдия коловоз. Той стискаше здраво волана и го въртеше непрекъснато, за да избегне разпръснатите, едва забележими дървета. След около двеста метра колата спря рязко — някакво разклонено дърво, полегнало на земята, се беше закачило за шасито.
— Сър…
— Тихо! — прошепна едрият англичанин, после отново пъхна бинокъла в джоба си и се пресегна към оръжието върху таблото. Със свободната си ръка сграбчи дръжката на вратата, сетне внезапно застина. — Лампата ще светне ли, ако отворя вратата? — попита той.
— Да, сър — отговори шофьорът и посочи към тавана на колата.
Макдоналд удари стъклото на лампата с дръжката на пистолета.
— Слизам — прошепна той. — Стой тук, не мърдай и внимавай с клаксона. Ако чуя шум — свършено е с теб. Ясно ли е?
— Да, сър. Но все пак мога ли да попитам защо?
— На пътя пред нас има някакви мъже, трима-четирима, бяха като точици, но идват насам, и то тичешком.
Англичанинът отвори тихо вратата и бързо, макар и тромаво слезе от колата. Приведен ниско, се отдалечи на шейсетина метра от пътя. Както беше с тъмния костюм и черната копринена риза, се притаи до ствола на едно дърво джудже, остави пистолета вдясно от извития дънер и извади от джоба си мощния бинокъл. Насочи го към пътя. Изведнъж се появиха приближаващите се фигури.