Синия! Та това беше Азра! Без брада, но сто на сто бе братът на Зая Ятийм, единственият член на щаба, който имаше капка мозък в главата си. А мъжът вляво от него… Макдоналд не се сети за името, но беше разглеждал снимките внимателно, сякаш от тях зависеше благосъстоянието му (а то наистина зависеше от тези снимки), и начаса позна мъжа. Беше по-възрастен, с еврейско име, бе терорист от двайсетина години…
Йосиф? Да, Йосиф. Обучен в либийската армия след бягството си от Голанските възвишения… Кой ли бе човекът отляво на Азра? Приличаше му на някого. Озадачен, Макдоналд фокусира лещите върху подскачащото забързано лице. Мъжът, който тичаше, беше горе-долу на възрастта на Йосиф, а малцината над трийсет в посолството имаха специални задачи, известни само в Бахрейн. Останалите бяха негодници и луди глави, фанатизирани фундаменталисти, лесни за манипулиране. Изведнъж Макдоналд забеляза нещо, което трябваше да види най-напред — тримата бяха в затворнически дрехи. Бяха избягали затворници! С тях ли бързаше да се срещне оная пачавра Калейла? Ако да, нещо не се връзваше. Тая мръсница работеше за врага в Кайро. Информацията беше неоспорима — бе потвърдена и от Бахрейн. Точно затова Макдоналд се бе лепнал за нея, бе й повтарял като курдисан, че фирмата му има сметки в Оман, че го е страх да отиде там при тези обстоятелства и че ще е много доволен, ако има оправен придружител. Тя се беше хванала на въдицата, бе приела предложението му, но при условие че напуснат Кайро в определен ден и час, с определен полет, какъвто имаше само веднъж дневно. Макдоналд се обади в Бахрейн и оттам му наредиха да се съгласи. И да я държи под око, което той и правеше. Никой не я посрещна, никой дори не я погледна. Но сред хаоса на граничната проверка Калейла му се бе изплъзнала. Да пукне дано! Беше се измъкнала от залата за багажа и когато той я откри, тази вироглава негодница беше сам-сама. Дали се беше свързала с някого, дали беше предала нещо на врага? И ако го бе сторила, имаше ли това нещо общо със затворниците, които сега тичаха презглава?
Сто на сто имаше. Но беше толкова нелепо!
Щом тримата мъже го подминаха, плувналият в пот Антъни Макдоналд се опря на земята и с пъшкане се изправи. Без никакво желание: знаеше, че от следващите няколко часа зависи дали ще спечели доста милиони. Изведнъж си даде сметка, че ключът към тази загадка, Калейла, и отговорите, които толкова отчаяно търсеше, могат да бъдат намерени само в посолството.
„Локхийд С–130“ с израелски обозначения се носеше на около дванайсет хиляди метра над саудитската пустиня източно от Ел Убаялах. Маршрутът му след Хеврон лъкатушеше на юг през Негев, залива Акаба и Червено море, после на еднакво разстояние от Египет, Судан и Саудитска Арабия. При Хамдана самолетът пое на север-североизток, изплъзвайки се на радарите в Мека и Кал Биша, после при Ел Курма зави на изток към Руб ел Кали в Южна Арабия. Беше заредил във въздуха над Червено море, същото щеше да стори и при обратния полет без обаче петимата си пътници.
Те седяха в багажното отделение: петима войници с груби цивилни дрехи, бяха доброволци от малко известната елитна Масадска бригада за бързо реагиране, специализирана да осъществява спасителни акции, саботажи и убийства. Най-възрастният беше на трийсет и две години, всички говореха свободно иврит, идиш, арабски и английски. Бяха расови мъже с бронзов загар след ученията в пустинята, дисциплинирани и способни да взимат решения на секундата. На теста за интелигентност се бяха представили блестящо, освен това имаха силни подбуди — те или техни близки бяха изживели големи мъчения. Не че не можеха да се смеят, просто предпочитаха да мразят.
Седяха наведени на пейката вляво в самолета и разсеяно държаха въжетата на парашутите, току-що сложени на гърбовете им. Говореха тихо помежду си, по-точно говореха четирима. Петият мълчеше. Беше техният водач; седеше най-отпред и гледаше безизразно. Беше към трийсетте, с вежди и коса, изсветлели от неумолимото слънце. Очите му бяха големи, тъмнокафяви, бе с високи скули, остър семитски нос, тънки и волеви устни. Не беше нито най-старият, нито най-младият от петимата, но бе техен водач — това прозираше и в очите, и в лицето му.
Бяха получили задачата В Оман от Висшия съвет на израелското Министерство на отбраната. Шансовете им за успех бяха нищожни, възможността да се провалят и умрат — значително по-голяма, но трябваше поне да опитат. Защото сред двеста трийсет и шестимата пленници в американското посолство в Маскат имаше и един таен агент на Мосад — ненадминатото израелско разузнаване. Ако го разкриеха, щяха да го закарат със самолет в някоя от десетките „клиники“ било в приятелска, било във вражеска страна, където, инжекции щяха да го накарат да проговори много по-бързо, отколкото с мъчения. Той щеше да издаде стотици тайни, които щяха да изложат на опасност Израел и да отслабят позициите на Мосад в Близкия изток. Задачата на петимата бе да го измъкнат или да го убият, ако не успеят.