— Синия! — извика прегракнало и учудено Ахбияд, чиято прошарена коса вече се виждаше в предизгревната светлина, а гласът му беше остър и учуден. — В името на Аллах, какво се е случило? Сестра ти е бясна, но й е ясно, че не може да излезе в този час и особено щом ти си тук. Следят ни отвсякъде. Какво ти се е случило?
— Ще ти кажа, но първо да влезем. Сега няма време. Побързай!
— Кои сте вие?
— Аз, Йосиф и един мъж на име Баруди, праща го Махди! Побързай! Почти се съмна. Откъде да минем?
— Махди!
— Хайде, Ахбияд.
— При източната стена, на четирийсетина метра от южния ъгъл, има стар канал.
— Знам го. Минавал съм оттам. Чист ли е?
— Навеждайте се, докато се катерите, иначе е чист. Има отвор…
— Под трите големи камъка във водата — каза Азра и кимна няколко пъти. — Прати някой там. Ще се състезаваме с настъпването на деня.
Терористът с прякор Синия се отдалечи от вратата, ускори крачка и бързо заобиколи оградата откъм юг. Спря с гръб, допрян до зида, и огледа няколкото залостени магазина. Йосиф се подаде лекичко от един закован с дъски вход — не беше изпускал Азра от очи и държеше младия водач да го знае. По-възрастният мъж изсъска и след секунди от уличката между сградите се показа Амал Баруди. Изтича по тротоара, без да излиза от сянката, и отиде при Йосиф. Азра махна наляво към разбития път успоредно със зида на посолството — намираше се встрани от площада с магазините. Зад него имаше пущинак, покрит с рядка трева и боклуци. В далечината, по посока на обагрения в червено хоризонт, се виждаше скалистият бряг на Оманския залив. Един след друг бегълците с разкъсани затворнически дрехи и скандали от твърда кожа изтичаха надолу по пътя, покрай посолството, обляно от внезапно лумналата светлина на слънцето. Водеше ги Азра. Излязоха на малък нос, върху който се разбиваха вълните. Новият повелител на всички убийци по света се заспуска бързо и чевръсто по огромните скали, от време на време спираше, за да подкани мъжете зад себе си и да посочи обраслите с водорасли камъни, където човек можеше като нищо да се подхлъзне и да загине върху зъберите отдолу. След по-малко от минута стигнаха до странна издатина в подножието на малък склон, където морето стигаше до скалите. Тя бе отбелязана с три камъка, образуващи причудлив триъгълник — в основата му имаше прилична на пещера дупка, широка около метър, край която се плискаха вълните.
— Ето я! — възкликна Азра с глас, в който се долавяха радост и облекчение. — Знаех си, че ще я намеря!
— Какво е това? — извика Кендрик, за да го чуят през шума на разбиващите се вълни.
— Стара канализационна тръба — избоботи Синия. — Прокарвана е преди столетия за обществена тоалетна, миели са я с морска вода, пренасяна от роби.
— Те ли са прокопали канала през скалата?
— Не, Амал. Само са издълбали пръстта и са наредили камъните. Природата се е погрижила за останалото. Проходът е стръмен, но нали все някой е трябвало да го оформи, затова има прагове, по които да стъпват робите — и ние, палестинците.
— Как ще влезем?
— Ще вървим през водата. След като пророкът Исус е могъл да ходи по нея, защо да не можем и ние! Хайде! Към посолството!
Плувнал в пот, Антъни Макдоналд се качи по външната стълба на стария пристанищен склад. Стъпалата заскърцаха под тежестта му и този звук се сля с шума, идващ от кея, в който опираха корпусите и въжетата на лодките. Първите жълти слънчеви лъчи озариха водата в пристанището, осеяно с лодки и стари тралери, които, преди да се отправят в открито море, минаваха през строга проверка; от време на време патрулите даваха знак някое корабче да бъде огледано по-внимателно.
Тони нареди на шофьора да се върне бавно, без фарове, в Маскат. Накрая излязоха на затънтена уличка в Ас Саада, която пресичаше града и водеше към пристанището. Чак когато видяха улични лампи, Макдоналд каза на мъжа зад кормилото да запали фаровете. Нямаше представа накъде тичат тримата бегълци и къде смятат да се укрият посред бял ден. Издирваше ги цялата полиция. Вероятно щяха да потърсят убежище у някой от агентите на Махди в града, когото никой не подозира. Засега Макдоналд нямаше да се занимава с тях. Имаше да проучва прекалено много неща, да разгадава прекалено много загадки, че да си позволи случайна среща с младия амбициозен Азра. Трябваше обаче да иде на едно място, при човек, където не се излагаше на никакъв риск да го забележат. При един платен убиец, който за пари изпълняваше всякакви нареждания, при една отрепка, която се срещаше с бъдещите си клиенти само в мръсните улички на Ел Шари ел Мишкуийс. Шепа хора знаеха къде живее той.