След време, когато се родила Калейла, родителите и на двамата, закоравели расисти, открили, че най-важна е не чистата кръв. Предразсъдъците рухнали и те се преизпълнили с любов. Четиримата старци, двете семейства, склонни взаимно да се презират, забравили различията между двете култури, цвета на кожата и вярата, намерили радост в едно дете. Банкерът и жена му от Сан Диего и заможният арабски търговец от Порт Саид и единствената му жена станали неразделни.
„Какво правя?“ — запита се Калейла. Сега не беше време да се връща назад в миналото, важно беше настоящето! После тя осъзна защо са я налегнали спомени, всъщност причините бяха две. Напрежението беше станало непоносимо, трябваше няколко минути да помисли за себе си и за тези, които обича, дори и само за да проумее омразата, която цареше навсякъде. Втората причина беше по-важна. В главата й се въртяха лицата и думите, разменени на една вечеря преди много години, особено думите, направили силно впечатление на осемнайсетгодишното момиче в навечерието на заминаването му за Америка.
— Монарсите от миналото нямат с какво да се похвалят — каза баща й онази вечер в Кайро, когато се беше събрало цялото семейство, включително двете баби и двамата й дядовци. — Но те са знаели нещо, което нашите ръководители отхвърлят, всъщност не могат и да го приемат, освен ако не станат монарси, което е малко вероятно днес, макар че някои полагат огромни усилия.
— Какво, момко? — попита банкерът от Калифорния. — Още не съм се отказал от монархията — републиканската, естествено.
— Още египетските фараони, после жреците в Древна Гърция, императорите на Рим и всички крале и кралици на Европа и Русия са уреждали браковете си така, че да включат във владенията си нови територии и държави. А когато някой те познава от вечери, танци, лов, от вицове, трудно ще има предразсъдъци към теб.
Всички на масата се спогледаха, леко се подсмихнаха и кимнаха.
— Но и в тези среди, синко — отбеляза търговецът от Порт Саид, — не всичко е било цветя и рози. Не съм историк, но е имало войни, семейни вражди, потъпкани амбиции.
— Вярно е, уважаеми татко, но колко по-зле щяха да се развият нещата, ако не бяха тези предварително уговорени бракове? Много, много по-зле.
— Не желая да бъда използвана за геополитическо оръжие — възкликна през смях майката на Калейла.
— Всъщност, скъпа, всичко между нас е било уговорено от изобретателните ни родители. Имаш ли представа колко са намазали от нашия брак?
— Единствената изгода за мен е прекрасната млада дама, която ми е внучка — отбеляза банкерът.
— Тя заминава за Америка, приятелю — каза търговецът. — Печалбите ти вероятно ще намалеят.
— Как си, мила? За теб сигурно е голямо изживяване.
— Не ми е за пръв път, бабо. Често сме ви гостували и съм видяла доста градове.
— Сега ще бъде по-различно, скъпа. — Калейла не помнеше кой каза тези думи, но те бяха началото на една от най-странните глави в живота й. — Ти ще живееш там — добави същият човек.
— Изгарям от нетърпение. Всички са толкова мили, чувстваш се нужен и обичан.
Отново всички се спогледаха. Банкерът наруши тишината.
— Едва ли винаги ще се чувстваш така — пророни той. — Ще има моменти, когато няма да си нужна и обичана, и това сигурно ще те обърка и нарани.
— Не мога да повярвам, дядо — каза възторженото момиче, което Калейла почти не помнеше.
Калифорниецът погледна крадешком, с болка в очите зет си.
— И на мен ми е трудно да повярвам, когато се връщам към спомените. Не забравяй, млада госпожице, ако възникнат проблеми или срещнеш затруднения, обади ми се по телефона и ще дойда с първия самолет.
— О, дядо, не мога да си представя, че ще стигна дотам.
Тя не го и стори, макар че неведнъж беше на път и я възпираха само гордостта и силата й. „Арабка, виж се каква си черна!“, беше първото й запознанство с омразата. Не със сляпата, ирационална омраза на тълпите, тичащи като обезумели из улиците с плакати и написани набързо лозунги, проклинащи невидимия враг през девет земи в десета, а с омразата на младежи като нея — членове на едно плуралистично студентско общество, учещи в едни и същи зали, посещаващи едни и същи кафенета. В общество, където личностните качества на всеки бяха най-важни — от влизането в института до дипломирането. Всеки внасяше своя принос, но със своята индивидуалност, а не като институционализиран робот, освен може би на игрището, но дори и там те оценяваха по това как си се представил — най-вече при загуба.