И все пак Калейла отдавна бе изгубила своята индивидуалност. Изтръгната, вписана в абстрактната графа на тия лукави същества — арабите. Мръсни араби, непочтени араби, кръвожадни араби — араби, араби, араби, докато накрая Калейла вече не издържаше. Стоеше сам-самичка в стаята и отклоняваше поканите на студентите от общежитието да идат на заведение. Двата пъти й стигаха.
Още първия път трябваше да се откаже. Отиде до дамската тоалетна и видя, че отпред са застанали две момчета, бяха евреи, но все пак следваха в САЩ.
— Мислех, че вие, арабите, не пиете! — извика пияният младеж вляво.
— Пием, ако ни се пие — отговори тя.
— Чувал съм, че вие, арабите, пикаете на пода на палатките, в които живеете! — провикна се другият, залитайки.
— Нещо са ви излъгали. Ние сме големи чистници. Може ли да вляза…
— Не тук, арабке. Току-виж си изцапала тоалетната дъска, а ние сме с няколко мацки. Ясно ли е, арабке?
Но чашата преля в края на втория семестър. Калейла имаше отличен успех по предмета, преподаван от известен професор евреин. Прочутият преподавател дори я посочи за най-добрата студентка. Наградата, цяло събитие за курса, който той водеше, бе негов труд с автограф. Много от колегите й, сред които и евреи, дойдоха да й честитят, но когато тя си тръгна, трима с чорапи на главите я спряха на залесената алея към общежитието.
— Какво направи? Заплаши, че ще взривиш къщата му ли?
— Или да пронижеш децата му с остър арабски нож?
— Ами! Просто ще повика Арафат!
— Сега ще ти дадем един урок, мръсна арабке!
— Щом толкова държите на книгата, вземете я!
— Не, арабке, задръж я за себе си! Изнасилиха я.
— Това е за Мюнхен! Това — за децата от кибуца на Голанските възвишения! Това е за братовчед ми от плажовете на Ашдод, където вие, мръсните араби, го убихте!
Нападателите не изпитаха никакво сексуално удоволствие, а само ярост и злоба към арабката.
Калейла се прибра, залитайки, в общежитието. Тогава в живота й се появи едно много важно лице — Робърта Олдридж, незаменимата Боби Олдридж, борбената наследница на фамилия Олдридж от Нова Англия.
— Негодници! — изкрещя тя към дърветата на Кембридж, щата Масачузетс.
— Не казвай на никого! — примоли са младата египтянка. — Нищо не разбираш!
— Не се безпокой, скъпа. В Бостън имаме поговорка, която е валидна навсякъде. Който гроб копае — сам пада в него. Тези мръсници ще си получат заслуженото, слушай какво ти казвам!
— Не! Няма да ме оставят на мира. Те също не разбират. Аз не мразя евреите… Най-добрата ми приятелка от детинство е дъщеря на равин, един от най-близките колеги на баща ми. Аз не мразя евреите! Всички мислят, че понеже съм мръсна арабка, трябва да ги мразя, а не е така! Моето семейство е различно! Ние не умеем да мразим!
— Не се пали толкова, малката! Не съм споменавала нищо за евреи, ти го каза. Аз казах мръсници, а тази дума има много значения.
— Нямам какво повече да правя тук. Тръгвам си.
— Ще си тръгнеш друг път! Ще те заведа при моя лекар, който ще си държи езика зад зъбите, а после ще се пренесеш при мен. Божичко, от две години не съм имала кауза, за която да се боря!
„Да бъдат благословени Господ и Аллах, и всички други божества там, горе. Имам приятелка. И от болката и омразата през онези дни се роди идея, която се превърна в мълчалив обет. Едно осемнайсетгодишно момиче разбра с какво ще се занимава през остатъка от живота си.“
Телефонът иззвъня. Миналото свърши, избледня, важно бе само настоящето. Калейла изтича при телефона до леглото и сграбчи слушалката.
— Ало!
— Той е тук.
— Къде?
— При посолството.
— О, Господи! Какво става? Какво прави?
— С още двама е…
— Значи са трима, а не четирима.
— Видяхме само трима. Единият е при входа, сред просяците. Говори с терористите вътре.
— А американецът? Къде е?
— С третия. Двамата се крият в сянката, показа се само първият. Той дърпа конците, а не американецът.
— Е?
— Според нас урежда да влязат вътре.
— Само това не! — извика Калейла. — Не бива! Той не може, не бива да влиза! Спрете ги, спрете го!
— Трябва да ни заповядат от двореца.
— Не, ще слушате мен! Нали ви казаха! Едно е пленническият лагер, съвсем друго — посолството. Той в никакъв случай не бива да влиза вътре! Идете и ги спрете, убийте ги, ако се налага! Убийте го!
— Побързай! — извика арабинът на колегата си в салона на залостеното кафене и приготви автомата за стрелба. — Заповедта е да ги спрем, да спрем американеца. Да го убием, ако се наложи.