— Да, момчета — каза той, прозявайки се. — Те ще бъдат тук всеки момент, дано има нещо вярно в това, което твърдите. Агентите от МИ–6 и без това ги тресе треска, няма да бъдат особено очаровани, че двама сънародници ще ги лишат от няколко часа ценно време за сън.
— Моят приятел Дики е бил в пехотната кралска гвардия! — възкликна отбранително Джак. — Щом той смята, че има какво да каже, мисля, че е редно да му обърнете внимание. Та нали сме за това!
— За да печелите за фирмите си — предположи аташето.
— Да, разбира се, но това е само малка част от дейността ни — каза Джак. — Преди всичко ние сме англичани, не го забравяйте. Няма да допуснем империята да потъне в забвение. Нали, Дики?
— Вече е потънала — рече аташето през поредната прозявка. — Преди четирийсет години.
— Разбирате ли — прекъсна го Дики, — моят приятел Джак се занимава с цветни метали, а аз — с текстил. Казвам ви, съдейки от начина, по който беше облечен първия и втория път, онзи тип нямаше добри намерения. Платът е показателен не само за характера на човека, но и обикновено издава и с какво се занимава. Така е още от времето, когато по тези места е било изтъкано първото ленено платно.
— Хората в МИ–6 са уведомени — прекъсна го аташето с израза на човек, на когото му е омръзнало да слуша едно и също. — Ще дойдат всеки момент.
Така и стана. Пет секунди след думите на аташето двама мъже с разкопчани ризи, небръснати и доста намусени, влязоха в кабинета. Вторият носеше голям кафяв плик. Първият попита:
— Заради вас ли, господа, сме тук?
— Това е Ричард Гардинг — каза аташето за мъжа вляво. — А това — Джак Престън. Трябвам ли ви още тук, или да си вървя?
— А, не, мой човек — отговори вторият мъж, след което се приближи до бюрото и отвори плика. — Ние сме тук, защото ни извика. Длъжен си да останеш.
— Много сте мили — каза дипломатът злобно. — Но не съм ви викал. Просто съобщих информация, която двама британски поданици настояха да предам. Така че ще ида да си доспя, още повече че съм далеч от вашите проблеми.
— Всъщност — прекъсна го Джак Престън — настоя Дики, но аз също съм на мнение, че при извънредни ситуации човек не бива да пренебрегва инстинктите си, а Дики Хардинк — бивш пехотинец от кралската гвардия, неведнъж е доказвал, че инстинктите му са много точни.
— Стига, Джак, не става дума за инстинкти, а за облеклото му. И през зимата ще се свариш дори в планината с такъв панталон, а ако на етикета на ризата ти пише „коприна“ или „полиестер“, направо ще се задушиш. Памук. Чистият памук е единственият плат, който подхожда на този климат. Ами кройката на костюма му…
— Ако обичате, сър! — Вторият мъж погледна за миг към тавана, извади купчина снимки от плика и ги метна между Престън и Хардинг. — Вижте дали на тези снимки ще разпознаете някого.
След единайсет секунди двамата бизнесмени бяха готови.
— Ето го — извика Дики.
— Да, той е — съгласи се Джак.
— Вие и двамата сте смахнати — намеси се първият мъж от МИ–6. — Този човек се казва Макдоналд — пиянде и нехранимайко от Кайро. Тъст му е собственик на фирмата, в която работи — за автомобилни части. Пратили са го тук, защото е кръгъл глупак, всъщност представителството се ръководи от заместника му. Толкова за инстинктите. Все пак е посред нощ. Къде прекарахте нощта?
— Дики, казах ти, че преувеличаваш.
— Един момент — прекъсна го вторият агент, като взе увеличената паспортна снимка и я погледна внимателно. — Преди около година един от военните в посолството ни тук се свърза с нас и поиска среща, касаело се за оценка на оборудването, или по-накратко, за О.О.
— За какво? — попита аташето.
— Това ще рече шпионаж. Е, да, не каза много по телефона, но обясни, че ще бъдем много изненадани от обекта. „Един ояден англичанин, който работи в Кайро“ — каза нещо подобно. Дали не е същият?
— Все пак — продължи Джак — настоях Дики да доведе нещата докрай.
— Е, приятелче, не изгаряше от желание да го сторя. Сигурно ще успеем все пак да хванем самолета, за който толкова се притесняваше.
— И какво стана на срещата? — поинтересува се аташето, като се наведе и се вторачи във втория агент от МИ–6.
— Тя не се състоя. Нашият военен беше убит на пристанището, прерязаха му гърлото пред един склад. Обявиха, че било кражба, защото нямало нищо в джобовете му.
— Май наистина трябва да хванем самолета, Дики.
— Махди ли? — възкликна Зая Ятийм иззад бюрото в кабинета, където само допреди три седмици работеше американският посланик. — Трябва да заведете някой от нас в Бахрейн? Още довечера?