Набра номера, като държеше ръката си над шайбата.
— Ало? — каза Ахмат още след първото позвъняване.
— Самолет — рече Кендрик. — Двама пътници. Къде? Кога?
— Боже мой! — избухна младият султан на Оман. — Нека да помисля… На летището, разбира се. Има един завой на около половин километър от багажното отделение. Ще ви вземат с военна кола. Кажи им, че е открадната, за да минете покрай охраната.
— Кога?
— Ще трябва малко време. Всичко е блокирано, има да уреждам и някои формалности. Ще ми кажеш ли за къде пътуваш? Иран?
— Не, по-напред в азбуката.
— Бахрейн!
— Да.
— Това вече е нещо. Ще видя какво мога да уредя.
— В разгара на празненствата тук. Трябва да се измъкнем в суматохата.
— Значи към дванайсет часа?
— Както кажеш. Между другото, у лекаря остана нещо мое, може да ми потрябва, за да се лекувам.
— А, да, парите. Ще ти ги предадем.
— Чудесно.
— Завоят преди багажното отделение. Чакайте там.
— Добре. — Евън затвори телефона. — До дванайсет на обяд трябва да сме на летището.
— На летището ли? — извика Азра. — Ще ни вземат ли?
— На пътя преди летището. Някой ще открадне военна кола и ще ни вземе.
— Ще уредя някой от хората ни в града да ви откара — каза Зая Ятийм. — На него ще съобщите къде ще бъдете в Бахрейн, мястото на среща. Имате поне пет часа.
— Ще ни трябват дрехи, по един душ и малко почивка — обади се Азра. — Не помня кога за последен път съм спал.
— Ще поогледам сградата — отбеляза Кендрик и се изправи. — Може да науча нещо.
— Разбира се, Амал Баруди — рече Зая Ятийм и се приближи до Евън. — Вие сте спасили живота на скъпия ми брат. Не знам как да ви се отблагодаря.
— Само ме откарайте на летището до дванайсет на обяд — отговори Кендрик хладно. — Честно казано, предпочитам час по-скоро да се прибера в Германия.
— До дванайсет на обяд — съгласи се терористката.
— Уайнграс ще пристигне до обяд! — съобщи офицерът от Мосад на Бен Ами и на петимата от Масадската бригада.
Бяха в мазето на една къща в Джабал Саали, на минути път от английските гробища, където преди столетия са били погребани стотици моряци. Неугледното каменно мазе беше превърнато в щаб на израелското разузнаване.
— Как ще дойде? — попита Бен Ами, който беше махнал готрата от главата си и беше останал по много по-прилягащите му дънки и свободна тъмна риза. — Паспортът му е издаден в Ерусалим и с него едва ли ще го посрещнат особено радушно.
— Еманюел Уайнграс пипа безпогрешно. Сто на сто има повече паспорти, отколкото са дърветата в гората. Каза да не предприемаме нищо, докато не пристигне. „Абсолютно нищо“ — така се изрази.
— Вече не говорите така неодобрително за него — каза Яков с кодовото име Синия — син на един от заложниците и командващ Масадския отряд.
— Защото няма да ми се наложи да плащам сметките му! Сметки няма да има. Само споменах името Евън Кендрик и той начаса каза, че тръгва.
— Това едва ли означава, че пак няма да поиска да покриеш разходите му — възрази Бен Ами и се подсмихна.
— А, няма. Попитах без заобикалки колко ще ни струва помощта му и той отсече: „Вървете по дяволите! Този път аз поемам разходите!“
— Губим си времето — извика Яков. — Би трябвало да нападнем посолството. Проучили сме плановете, има поне пет начина да влезем и да излезем заедно с баща ми!
Всички вдигнаха глави и се вторачиха в младия водач по прякор Синия.
— Ясно! — каза офицерът от Мосад.
— Извинете. Нямах предвид това.
— Имаш всички основания да го кажеш — рече Бен Ами.
— Не биваше. Извинявайте още веднъж. Но защо трябва да чакаме този Уайнграс?
— Защото той е способен, приятелю, и без него може би няма да се справим.
— Да де! Уж сте от Мосад, а се отмятате. Сега искате да помогнете на американеца, а не на баща ми, както В началото!
— Резултатът сигурно ще бъде същият, Яков…
— Не съм никакъв Яков! — избоботи младият водач. — За вас аз съм само Синия, син на баща си, който пък от своя страна е гледал как майка му и баща му са се прегръщали, преди да бъдат отведени в газовите камери на Освиенцим. Искам да измъкна баща си жив и здрав и мога да го сторя! Колко още ще страда този човек? Имал е ужасяващо детство: пред очите му онези негодници от Вермахта са бесели негови връстници — деца, задето търсели нещо за ядене в боклука, и са ги изнасилвали. Криел се е полумъртъв от глад в горите на Полша, докато са дошли съюзниците. Господ му дарил трима синове, но двамата ми братя бяха убити, бяха заклани — заклани в Сидон от ония мръсни свине, арабските терористи! И искате от мен да мисля за някакъв си американски каубой, някакъв политик, наумил си да става герой, за да му дадат роля в някой филм и за да сложат снимката му върху пакетчетата „Зрънчо“?