— Доколкото знам — каза спокойно Бен Ами, — това Въобще не отговаря на истината. Този американец рискува живота си, без да му помага никой, без изгледи да бъде възнаграден, ако оживее. Както ни съобщи нашият приятел тук, той го прави по почти същите причини като теб.
— Да върви по дяволите! При него става дума за семейство, а не за цял народ! Казах, отиваме в посолството!
— Аз пък казах, че няма да ходим — отсече офицерът и бавно сложи пистолета си на масата. — Сега си под командването на Мосад и ще изпълняваш заповедите.
— Негодници! — изкрещя Яков. — Всички сте негодници!
— Точно така — каза Бен Ами, — всички.
10,48 часът оманско време: Пресконференцията беше свършила. Репортерите и телевизионните екипи прибираха бележниците и камерите и се готвеха да бъдат изведени по коридорите в посолството при външната врата, охранявана от стотина млади мъже и забулени жени, които сновяха напред-назад. Вътре в заседателната зала обаче някакъв дебел мъж успя да склони охраната да го пусне с насочено за стрелба оръжие и се приближи до масата, където седеше Зая Ятийм. Той обясни през шепот:
— Идвам от Махди, който финансира цялата операция.
— И вие ли? Извънредните обстоятелства в Бахрейн явно са доста сериозни.
— Моля?
— Претърсихте ли го? — попита Зая охраната. Мъжете кимнаха. — Пуснете го.
— Благодаря ви, госпожо. За какви извънредни обстоятелства в Бахрейн говорите?
— И ние не знаем точно. Един от нашите ще отиде довечера и ще ни донесе новините.
Макдоналд впери поглед в очите на жената над булото, прободе го тъпа болка. Какво ставаше? Защо Бахрейн не го държеше в течение? Какви решения се взимаха без него? Защо? Какво е направила онази проклета пачавра?
— Госпожо — продължи бавно англичанинът, като мереше всяка дума, — тези извънредни обстоятелства в Бахрейн са нещо ново, но и въпросът, по който идвам, е не по-малко сериозен. Нашият благодетел иска веднага да му се разясни какво прави тук, в Маскат, Калейла.
— Калейла ли? Сред нас няма жена на име Калейла. Но нали имената са без значение?
— Тя не е тук, в посолството, а извън него и поддържа връзка с вашите хора, всъщност с брат ви.
— С брат ми ли?
— Да. Трима избягали затворници бързаха да се срещнат с нея по пътя към Джабал Шам, да се срещнат с врага!
— Какво говорите?
— Аз не говоря, госпожо. Аз питам. Искам някакво обяснение. Махди настоява.
— Нямам представа за какво говорите! Вярно, че са избягали трима затворници, сред тях е брат ми, а също Йосиф и другият пратеник на нашия благодетел — някой си Баруди от Източен Берлин.
— От Източен… Госпожо, нещо не разбирам.
— Ако наистина ви праща Махди, съм учудена, че не знаете за него. — Ятийм замълча, а големите й проницателни очи се плъзнаха по лицето на Макдоналд. — От друга страна, може да ви праща всеки.
— Засега аз съм единственият пълномощник на Махди в Маскат! Обадете се в Бахрейн и ще се убедите, госпожо.
— Много добре знаете, че нямаме право да се обаждаме. — Зая щракна с пръсти към охраната. Мъжете се втурнаха към масата. — Хванете този човек и го заведете в залата на щаба. После събудете брат ми и Йосиф и намерете Баруди. Ще има ново съвещание. Бързо!
Дрехите, които Евън Кендрик избра, бяха все от униформите на терористите — негладени панталони в защитен цвят, мръсна куртка американски модел и тъмна риза, разкопчана до средата на гърдите. Той се отличаваше от повечето фанатици, превзели посолството, само по цвета на очите и възрастта си. Покрай потъмнената с крема кожа не му личаха дори годините, а очите му бяха засенчени от козирката на платнената шапка. За да бъде картинката пълна, бе втъкнал в куртката остър нож, а десният му джоб беше издут от пистолет. На „довереника“ наистина му имаха доверие: беше спасил живота на Азра — повелителя на терористите, затова Евън се движеше на воля из завзетото посолство, обикаляше групичките наплашени, капнали от умора хора и пред очите му се откриваха ужасяващи гледки.
Надежда. Това беше единственото, което можеше да им даде, макар и да съзнаваше, че тя едва ли ще се оправдае. Но той бе длъжен да им я вдъхне, да им даде нещо, за което да се вкопчат, за което поне да мислят през непрогледните, най-ужасяващи часове на нощта.
— Аз съм американец! — шепнеше той на изумените заложници, щом се натъкнеше на групичка от трима-четирима, без да изпуска от очи сновящите хлапаци, които мислеха, че с внезапните си сърдити викове той обижда пленниците. — Никой не ви е забравил! Правим всичко по силите си! Не обръщайте внимание, че ви подвиквам. Налага се.