— Слава Богу! — беше неизменният отговор, последван от сълзи и описания на ужаси, които винаги включваха публичната екзекуция на седемте осъдени заложници.
— Ще ни избият до крак! Не ги интересува нищо! На тия мръсни животни не им пука от смъртта, била тя нашата или тяхната.
— Опитайте се да запазите спокойствие! Опитайте се да не издавате страха си, това е много, много важно. Не им се противопоставяйте, но и не се унижавайте. Вашият страх им действа като наркотик. Не го забравяйте!
По едно време Кендрик рязко се изправи и започна грубо да крещи на петима американци. С периферното си зрение беше забелязал един от личната охрана на Зая Ятийм. Мъжът вървеше бързо към него.
— Ей, ти! Баруди!
— Да!
— Зая те вика! Ела веднага в стаята на щаба!
Евън последва мъжа. Прекосиха покрива, после слязоха по стълбите три площадки и тръгнаха по дълъг коридор. Евън си махна шапката, която вече беше прогизнала от пот, и влезе в голям кабинет. След четири секунди целият свят се преобърна от последните думи, които американецът бе очаквал да чуе.
— Боже Господи! Та това е Евън Кендрик!
12
— Меен ир рахгил да? — каза Евън със сковано тяло и съзнание и се опита да се движи нехайно, докато питаше Зая кой е този дебеланко, дето му говори на английски.
— Твърди, че го пращал Махди — отговори Азра, който стоеше между Йосиф и Ахбияд.
— Какво иска?
— Нали чу. Твърди, че си някой си Кендрик.
— Кой е този Кендрик? — попита Евън на английски, като се обърна към Антъни Макдоналд и положи огромни усилия да запази спокойствие и да свикне с присъствието на човека, когото не беше виждал почти от пет години. Макдоналд! Слабоумния пияница от британската колония в Кайро! — Аз съм Амал Баруди. А вие кой сте?
— Много добре знаеш кой съм! — извика англичанинът, като размаха показалец и изгледа един по един четиримата араби от щаба, най-вече Зая Ятийм. — Той не е Амал не знам кой си и няма нищо общо с Махди! Той е американец и се казва Евън Кендрик!
— Завършил съм два американски университета — поясни Евън с усмивка, — но никой не ме е наричал Кендрик. Други неща — да, но не и Кендрик.
— Лъжеш!
— Напротив. Би трябвало аз да ви обвиня в лъжа, щом твърдите, че ви праща Махди. Показаха ми снимките на всички европейци, които той, така да се каже, е наел, а вие не бяхте сред тях. Щях да ви запомня, защото имате биещо на очи лице и тяло.
— Лъжец! Измамник! Ти работиш с оная пачавра Калейла, с врага! Рано тази сутрин, точно преди зазоряване тя отиваше да се срещне с теб!
— И таз добра, да се срещнела с мен! — Кендрик погледна Азра и Йосиф. — Никога не съм чувал за никаква Калейла, била тя враг или пачавра, а преди зазоряване бягахме с приятелите ми като луди, за да отървем кожите. Нямахме време за флиртове, наистина.
— Слушайте какво ви казвам, той лъже. Бях там и я видях! Видях и трима ви.
— Вие сте ни видели? — попита Евън и въпросително изви вежди. — По кой начин?
— Отбих колата от пътя.
— Значи сте ни видели, но не ни помогнахте? — прекъсна го сърдито Кендрик. — А твърдите, че ви пращал Махди!
— Така си е, англичанино — обади се Зая. — Защо не им помогнахте?
— Исках да науча някои неща, затова! И ги научих — Калейла, той!
— Имате невероятно въображение, господин… как се казвахте? Всъщност можем да минем и без името. Отиваме в Бахрейн, ще се срещнем с Махди. Ще ви вземем с нас. Великият мъж без съмнение ще ви се израдва, след като сте му толкова важен.
— Съгласен съм — отсече Азра.
— Бахрейн ли? — избоботи Макдоналд. — И как, по дяволите, ще стигнете дотам?
— Нима не знаете? — изсмя се Кендрик.
Еманюел Уайнграс слезе от лимузината пред гробището Джабал Саали, слабите му гърди бяха разкъсани от поредния мъчителен пристъп на кашлица. Той се обърна към шофьора, който държеше вратата, и заговори почтително, с подчертан британски акцент:
— Ще се помоля за английските си деди. Малцина днес го правят. Елате след час.
— След час ли? — попита мъжът на лош английски и показа един пръст. — Исаа? — повтори той на арабски.
— Да, ислямски ми приятелю. Това е поклонение, което правя всяка година. Разбирате ли?
— Да, да. Ел салах. Алахо Акбар! — отговори шофьорът и бързо кимна в знак, че разбира молитвите и Господ е велик.
Държеше доста пари, повече, отколкото бе очаквал, и знаеше, че ще получи още, когато се върне след час.
— Сега ме оставете — каза Уайнграс. — Искам да остана сам.