— Зая си знае работата. Тя е най-силната, най-преданата сред нас. Няма да миряса, докато не провери всяка стая и не претърси всички наши съратници. Един по един.
— Думи, поете! — напомни му Евън с дрезгав глас. — Май не разбираш. Това, което се случи в Маскат, което допуснахте от нехайство, може да попречи на всичките ни акции. Ако се разчуе и виновникът не бъде наказан, какви ли не агенти ще се опитат да се внедрят сред нас и да направят колкото си искат магнетофонни записи и снимки!
— Да де — кимна Азра, за да прекъсне критиката. — Сестра ми ще се погрижи за всичко. Май не беше съвсем убедена, докато не разбра какво си направил за нас в Джабал Шам и не чу разговора ти по телефона. Тя ще стори необходимото. Повярвай ми.
— Това да се чува! А сега почивай, сърдити поете. Предстоят ни тежък следобед и вечер.
Кендрик се облегна, сякаш за да подремне, но продължи да гледа с притворени очи тила на голямата оплешивяваща глава на Макдоналд, който седеше на първия ред. Имаше куп неща, които трябваше да обмисли — досега все не му стигаше време да ги анализира, дори да се опита да го направи. Но над всичко стоеше Махди! Махди, обсадил и обрекъл на глад Хартум и Джордж Гордън в средата на деветнайсети век, а един друг Махди — от плът и кръв, който сееше терор сто години по-късно в Бахрейн. Веригата, водеща към това чудовище, бе сложна — бе законспирирана, професионално замаскирана, но безусловно съществуваше. Евън се беше натъкнал на едно разклонение, на едно пипало, ала то беше част от тялото. Убиецът до него щеше да го заведе до главния двигател, точно както всеки кабел в една сграда неизменно води до централния източник на енергия. „Трябва да говориш по телефона с петима души, които на свой ред се обаждат на други десетима в Бахрейн, чиито номера ги няма в указателите и само един от тях може да се свърже с Махди“, му бе казала Зая Ятийм, а тя знаеше какво говори. Петдесет обаждания, петдесет телефонни номера — и само един от тези петдесет непознати мъже и жени знаеше къде е Махди, кой е той!
Беше създал извънредни обстоятелства точно както го бе учил Мани Уайнграс — има ли си работа с клиенти, които не се погаждат, на всяка цена да измисля нещо. „Казваш на първия тъпанар, че до сряда трябва да ти даде отговор, или ще се преместим в Риад. Казваш на втория палячо, че ще чакаме най-много до четвъртък, защото имаме страхотно предложение от Абу Даби.“
Сега не беше същото, разбира се, но похватът не бе много по-различен. Ръководителите на терористите в посолството в Маскат бяха убедени, че има извънредни обстоятелства, след като техният благодетел — Махди, е наредил Амал Баруди от Източен Берлин да заведе някой от тях в Бахрейн. Съответно хората на Махди научиха от телевизията, че има „спешно съобщение“ и че те трябва незабавно да дадат отговор. Извънредни обстоятелства!
„Мани, добре ли постъпих? Трябва да го открия, да се преборя с него, да го убия заради това, което ни причини!“
Еманюел Уайнграс — помисли си Евън, с натежали за сън очи. И все пак не се сдържа — засмя се едва чуто. Спомни си първото им пътуване до Бахрейн.
— Не забравяй, че ще си имаме работа с хора, които управляват архипелаг, а не суша, граничеща с друга суша, която и двете страни наричат държава. Това е емирство, състоящо се от над трийсет острова в Персийския залив. Не че ще тръгнеш да измерваш площта, пък и те няма да ти го поискат, в това е силата им.
— Накъде биеш, Мани?
— Постарай се да ме разбереш, неграмотен чирако! Разчитай на тяхното чувство, че са силни. Държавата е независима — състои се от вулканични островчета, които предпазват пристанищата от бурите в Персийския залив, и е прикътана между полуостров Катар и крайбрежието Хаса на Саудитска Арабия. Последното е много важно заради подкрепата, която им предлага Саудитска Арабия.
— Какво общо има всичко това с някакво си игрище за голф? Играеш ли голф, Мани? Никога не ми е било по джоба.
— Никога не ми е допадало да гоня малката бяла топка из стоте затревени акра, когато артритът ме тормози, а сърцето ми направо ще се пръсне. Но знам какво е за тях това игрище.
— Какво?
— Спомени от миналото. Непрекъснато им напомня за настоящето. За тяхната сила.
— Ще слезеш ли на земята?
— Прочети историята на Асирия, Персия, гърците и римляните. Хвърли един поглед на рисунките на първите португалски картографи и дневниците на Васко да Гама. Всички тези хора в един момент са искали да притежават архипелага. Португалците са го управлявали стотина години. Защо?
— Убеден съм, че ще ми кажеш.
— Заради географското му положение в Персийския залив, заради стратегическото му значение. Векове наред е бил търговско и финансово средище.