— Не е мое — поясни Калейла, сетне поклати глава, усмихна се едва доловимо и се приближи до леглото. — Принадлежи на един братовчед на емира — човек на възраст, и на младата му жена, на най-младата му, и двамата са в Лондон. Не е добре със здравето, затова сутеренът е претъпкан с медицинска апаратура. Имаш ли власт и пари, си живееш живота — особено тук, в Бахрейн. Уреди го вашият приятел — султанът на Оман.
— Но за да го уреди, някой му е съобщил за случилото се.
— Аз, разбира се.
— Все пак ви познавам отнякъде — прекъсна я Кендрик и се смръщи. — Но не се сещам откъде.
— Не бях облечена така, пък и се видяхме при горе-долу същите неприятни обстоятелства. В Маскат, на една тъмна мръсна пресечка.
— А, в онзи проклет квартал! — извика Евън с широко отворени очи, без да се извръща. — В потъналия в мръсотия Ел Баз. Вие сте жената с оръжието, опитахте се да ме убиете!
— Не, не е вярно. Защитавах се от четирима хулигани — трима мъже и едно момиче.
Кендрик притвори очи.
— Спомних си. Някакво хлапе с подкъсени панталони в защитен цвят, което държеше ръката си.
— Не беше хлапе — възрази Калейла. — Бе наркоман, и двамата с приятелката му бяха упоени и щяха да ме убият, за да платят на доставчиците си. Аз само ви следях, това е. Работата ми е да доставям информация.
— На кого?
— На хората, за които работя.
— Откъде знаете за мен?
— А, на този въпрос няма да ви отговоря.
— За кого работите?
— В широкия смисъл — за организация, която се опитва да намери решение на многобройните ужасни проблеми в Близкия изток.
— Израелска ли?
— Не — спокойно отговори Калейла. — Корените ми са арабски.
— Това не ми говори нищо, но ме плаши.
— Защо? На Вас, американците, не Ви ли хрумва понякога, че и ние, арабите, търсим някакъв изход?
— Идвам от посолството в Маскат. Това, което видях там, беше грозна гледка — в арабски стил.
— За нас също. Но ако ми позволите, ще цитирам един американски конгресмен, който заяви В Долната камара: „Никой не се ражда терорист, хората стават терористи.“
Смаян, Кендрик погледна жената.
— Това е единственото ми изявление, което влезе в протокола. Единственото.
— Направихте го след едно злобно изказване на някакъв конгресмен от Калифорния, който на практика призова да бъдат изтребени всички палестинци, живеещи в, както той се изрази, Ерец Израел.
— За него няма разлика между Ерец и Биариц! Фукльо, който си е глътнал езика, че губи поддръжката на евреите в Лос Анджелис. Оплака ми се лично предния ден. Въобразяваше си, че съм му съмишленик — дори ми намигна.
— Още ли вярвате в онова, което казахте?
— Да — отговори колебливо Кендрик, сякаш се съмняваше в отговора си. — Минал ли си през окаяните бежански лагери, няма как да смяташ, че от тях ще излезе нещо нормално. Но онова, което видях в Маскат, ми дойде много. Да оставим крясъците и дивашките възгласи. Там имаше нещо ледено, нещо премислено жестоко. Онези животни се забавляваха.
— Повечето измежду тях никога не са имали дом. Първите им спомени са от бунищата на лагерите, където са търсели нещо за ядене или дрехи за по-малките си братя и сестри. На пръсти се броят онези, които умеят нещо, които са стъпвали в училище. Не им е било по джоба. Бяха чужденци на собствената си земя.
— Кажете го на децата от Освиенцим и Дахау! — промълви Евън хладно и ядосано. — Тези хора са живи. Те са част от човечеството.
— Предавам се, господин Кендрик. Нямам отговор. Срамувам се.
— Не ми трябва вашият срам. Искам да се махна оттук.
— Само това оставаше — я се погледнете. Няма как да продължите започнатото. Капнал сте от умора, пък и доста пострадахте.
Увит до кръста с чаршафа, Кендрик се подпря на ръба на леглото. Заговори бавно:
— Имах доста ценни неща, сред които пистолет, нож и часовник. Върнете ми ги, ако обичате.
— Нека обсъдим положението.
— Няма какво да обсъждаме — отсече конгресменът. — Наистина.
— Ами ако ви кажа, че сме открили Тони Макдоналд?
— Тони ли?
— Понякога работя в Кайро. Ще ми се да ви кажа, че сме по следите му отдавна, от месеци, дори от години, но няма да е вярно. За първи път се усъмних в него рано тази сутрин, преди зазоряване. Той ме проследи с кола с угасени фарове.
— По пътя над Джабал Шам ли? — прекъсна я Евън. — Да.
— Значи като агентка нямате грешка. Като агентка на врага.
— Казвам се Калейла и наистина съм враг, но на Тони, само дето другите ви подозрения не се оправдават.
— Вие сте ме следили.