— Пий! — заповяда тя и поднесе чашата към устните му.
Той се подчини. Течността сякаш избухна в гърлото му.
— Господи! — избоботи Евън.
— Коктейл от водка и бренди — усмихна се Калейла, както го държеше. — Даде ми го един англичанин от МИ–6, казва се Мелвин. Почерпи някого с три такива коктейла и после можеш да му пробуташ каквото си искаш, ми рече той. Мога ли да ти пробутам нещо, конгресмене? Да те изнудя да позвъниш?
— Нищо не можеш да ми пробуташ. Нямам пари. У теб са.
— Хайде, обади се! — примоли Калейла, пусна пленника си и се оттегли на табуретката със златни ръбове пред тоалетката. — Страшно важно е.
Кендрик поклати глава и направи опит да фокусира погледа си върху телефона.
— Не знам номера.
— Ето го. — Калейла бръкна в джоба на куртката и извади лист хартия. — Номерът е 59591.
— Благодаря ви, секретарке!
Евън посегна към телефона. Наведе се, вдигна го и го сложи върху коленете си — всичко това му костваше страхотни болки. Още малко, и умората щеше да го повали: той едва се движеше, едва въртеше шайбата.
— Азра! — каза, когато чу гласа на терориста. — Разгледа ли картата на Манама? Чудесно. Ще те взема от хотела в десет. — Направи пауза и хвърли поглед към Калейла. — Ако случайно се забавя, ще се срещнем на улицата северно от джамията Джума, на пресечката с улица Халифа. Ще те намеря. Разбра ли? Добре.
Разтреперан, Кендрик затвори.
— Трябва да се обадиш на още един телефон, конгресмен.
— Дай ми минутка-две.
Кендрик се облегна на възглавниците. Господи, колко беше уморен!
— А, не, веднага. Кажи на Ахмат къде си, какво си направил, какво става. Той чака. Заслужава да чуе всичко това от теб, не от мен.
— Добре де! — С огромно усилие Евън се наведе и вдигна слушалката от телефонния апарат, който още беше на леглото. — Забравих, че има директна връзка. Какъв беше кодът на Маскат?
— 968 — отговори Калейла. — Набери първо 001.
— Май си разменихме ролите — вметна Кендрик, като набираше номера — едвам различаваше цифрите.
— Кога за последен път си спал? — попита Калейла.
— Преди два-три дни.
— А кога за последен път си ял?
— Вече не помня… А ти? И ти си била доста заета, госпожо Всезнайке.
— И аз не помня… А, да. Когато си тръгнах от Ел Шари ел Мишкуийс, се отбих в онази ужасна сладкарница на площада и хапнах баклава. Но по-скоро за да видя кой е вътре.
Евън вдигна ръка. Тайният телефон на султана звънеше.
— Ало?
— Ахмат, обажда се Кендрик.
— Слава Богу!
— Ядосан съм.
— Какво? Какво има?
— Защо не ми каза за нея?
— За нея ли? За коя?
Евън подаде слушалката на смутената Калейла.
— Аз съм, Ахмат — каза тя засрамено. След осем секунди, през които сърдитият и смутен глас на султана кънтеше из цялата стая, Калейла продължи: — Нямах друг избор, или трябваше да го сторя, или журналистите щяха да надушат, че някакъв конгресмен от Щатите с пистолет и петдесет хиляди долара е влязъл в Бахрейн, без да мине през граничния контрол. Много бързо щяха да надушат, че е пристигнал със самолет, поръчан от султана на Оман. И да се усъмнят относно мисията му в Маскат. От твое име помолих брата на емира, когото познавам от години, да ни настани… Благодаря ти, Ахмат. Ето го.
Кендрик пое слушалката.
— Тя не си поплюва, мой човек, но май наистина е по-добре да съм тук, отколкото някъде другаде. Само без повече изненади… Защо мълчиш?… Не оклюмвай, всичко върви по плана, но не ми се меси, освен ако не те помоля! Нашето момче от посолството е в хотел „Арадус“, а колкото до Макдоналд, сигурно си в течение… — Калейла кимна и Евън бързо продължи: — Така си и знаех. Той е под наблюдение в „Тилос“. Щом спре да върти телефона, ще получим номерата, на които е звънил. И двамата са въоръжени. — Капнал от умора, Кендрик описа в подробности на султана каква е връзката с агентите на Махди. — Трябва ни само един, Ахмат, който да ни отведе при него. Няма да мирясам, докато не получа информацията.
Кендрик затвори телефона и се отпусна върху възглавниците.
— Трябва да хапнеш — каза Калейла.
— Прати да донесат нещо от някой китайски ресторант — рече Евън. — Моите петдесет хиляди са у теб, не у мен.
— Ще кажа да ти приготвят нещо в кухнята.
— За мен ли?
Кендрик погледна с притворени клепачи мургавата жена на смешната табуретка със златните ръбове в стил рококо. Бялото на тъмнокафявите й очи беше кръвясало, тя имаше сенки от преумора, а красивото й лице бе прекалено набръчкано за възрастта.
— А ти?
— Не мисли за мен. Гледай себе си.
— Още малко, и ще паднеш от лилипутското си тронче.
— Не бери грижа, ще се оправя — отвърна Калейла, изправи гръб и примигна предизвикателно.