Командосът рязко отметна глава. Беше трениран да чува шумове и да усеща вибрации, които другите не долавяха.
— Залегнете! — дрезгаво прошепна той на Бен Ами и Уайнграс. — До стените — или зад столове. Скрийте се някъде.
Вратата на хотелската стая се отвори с трясък. Трима араби с бели роби и забулени лица се втурнаха вътре с бълващи огън автомати. Стреляха по Макдоналд и портиера, които, повалени от откосите, се проснаха на пода, загърчиха се, закрещяха с окървавени уста и накрая притихнаха. Изведнъж убийците усетиха, че в стаята има още хора, обърнаха се и затърсиха с дулата нови мишени. Но не можеха да се мерят със Сивия от Масадската бригада. Командосът беше изтичал отляво на отворената врата, бе опрял гръб в стената и бе извадил изпод якето автомата си. С дълъг откос покоси и тримата нападатели, които с пръснати черепи издъхнаха мигновено.
— Бягайте! — извика той, спусна се към Уайнграс и го вдигна на крака. — Към стълбището при асансьора!
— Ако ни спрат — добави Бен Ами, както тичаше към вратата, — бягаме, защото сме се уплашили.
Вече навън спряха да си починат на една пресечка, водеща за булевард Шейх Хамади. Сивия изведнъж напсува по-скоро себе си, отколкото своите спътници.
— Да му се не види! Налагаше се да ги убия!
— Нямаше избор — каза агентът от Мосад. — Само един да беше натиснал спусъка, вече нямаше да ни има, щеше да загине най-малко един от нас.
— Но ако бе оцелял поне един, щяхме да научим много — възрази мъжът от Масадската бригада.
— Пак научихме нещо, Мислителю — намеси се Уайнграс.
— Стига с тия шегички и прякори!
— Казвам го с любов, младеж…
— Какво научихме, Мани?
— Макдоналд се е разбъбрил. Явно от страх е казал по телефона неща, които са били тайна, затова го убиха.
— А как ще обясните убийството на портиера? — попита Сивия.
— Той не се брои. Използвали са го колкото да отвори вратата за наказателния отряд на Махди. Всъщност патардията се вдигна от твоето оръжие, а не от тяхното… Сега, след като знаем, че Макдоналд се е раздърдорил и бе убит, стигаме до два изключително важни факта — точно както при строежа на сграда с балкон отчиташ на всяка цена два съществени фактора — земното притегляне и проектното тегло.
— Какви ги приказваш, Мани?
— Моето момче, Кендрик де, е свършил по-добра работа, отколкото предполага. Махди си е изкарал ангелите. Не знае какво всъщност става, а след като видя сметката на оня дърдорко, вече няма кой да му каже. Сгреши. Все пак си е нещо. Не е шега работа Махди да сбърка.
— Ако и архитектурните би проекти са неясни, както думите ви, господин Уайнграс — вметна Сивия, — дано в Израел никога не се появи сграда, построена от вас.
— Какви ги дрънка това хлапе! Да не си завършил гимназия в Бронкс? Както и да е. Я да проверим какво става при джамията Джума… Кажи ми, Мислителю, някога допускал ли си грешка?
— Мисля, че сбърках, като дойдох в Бахрейн.
Еманюел Уайнграс не успя да чуе отговора, защото се преви от поредния пристъп на кашлица и се подпря на стената на тъмната улица.
Удивен, Кендрик се вторачи в телефонната слушалка, после гневно я тръшна. Обзеха го яд, безсилие и страх. „Излезеш ли от къщата преди сутринта, ще си мъртъв!… Прибирай се по живо, по здраво, няма какво да търсиш тук.“ Ако му трябваше някакво последно доказателство, че е близо до Махди, вече го имаше. Но какво от това? На практика беше затворник. Само да си подадеше носа от богаташката къща, и щяха да го застрелят на място. Нямаше да го спасят дори неговите „дезинфекцирани, изпрани и изгладени“ дрехи — от сто километра си личеше, че са на терорист. А нареждането да си върви не звучеше сериозно. Едва ли щяха да убият един американски конгресмен, нищо че присъствието му в Бахрейн веднага навеждаше на мисълта, че е свързан с ужасите в Маскат, където е работил преди време. Махди нямаше интерес Оман да бъде бомбардиран и изравнен със земята, нещо, за което настояваха все повече американци, но и не можеше да допусне конгресменът да се върне във Вашингтон. Въпреки липсата на доказателства, той знаеше прекалено много, а това на свой ред можеше да се използва от хората, врели и кипели в шпионажа. Бе очевидно какво ще реши Махди. Защо любопитният американец да не стане поредната жертва на ужасното време, заедно с други, естествено. Атентат на летището, самолет, взривен във въздуха, бомба в кафене, възможностите бяха много и сред жертвите щеше да има и човек, който си пъха носа, където не му е работа.
Накрая кръгът се беше затворил. Оставаха Кендрик и Махди. Кендрик или Махди. Засега американецът губеше, както щеше да изгуби, ако бе в бетонната сграда, рухнала върху невинните хора.