Някой почука силно на вратата.
— Влез — каза Евън на арабски и инстинктивно вдигна оръжието от белия килим.
Показа се войникът, вещо закрепил голям поднос върху лявата си длан. Американецът мушна пистолета под възглавницата и се изправи, докато арабинът оставяше храната върху бялото бюро.
— Готово, сър — възкликна победоносно войникът. — Лично подбрах ястията. Жена ми твърди, че трябвало да стана готвач, а не боец.
Кендрик не чу останалата част от възхвалата, която човекът от охраната си направи. Загледа се във внушителната му външност — бе висок близо метър и деветдесет, с широки рамене и завидно тънък кръст. Ако не се брои кръстът, беше с телосложението на Евън. Американецът погледна блестящите от чистота дрехи върху стола, после пъстрата живописна червено-синя униформа на бъбривия готвач боец. Без да му мисли много-много, посегна към пистолета под възглавницата, докато войникът редеше вещо изпускащите пара ястия по бюрото. Само едно му се въртеше в главата: дрехите на терориста веднага ще се превърнат в мишена за разлика от униформата на бахрейнски войник от охраната на емира, особено ако той излезе от тази къща. Всъщност Евън нямаше друг избор. Ако не предприемеше нещо, на сутринта щеше да е мъртъв — все щяха да го убият някъде. Наистина трябваше да стори нещо. Заобиколи огромното легло, застана зад войника и с всичка сила го цапардоса по главата с дръжката на пистолета.
Мъжът се свлече на земята в безсъзнание. Пак без да се замисля, Евън седна на бюрото и яде бързо, както никога през живота си. След дванайсет минути войникът вече бе на леглото — вързан и със запушена уста, а Кендрик се оглеждаше в огледалото. Червено-синята униформа можеше да бъде пооправена от някой опитен шивач, но в тъмните улички едва ли някой щеше да забележи, че е омачкана и не съвсем по мярка.
Евън пребърка гардероба и накрая намери найлонов плик, в който напъха дрехите от Маскат. Погледна телефона. Знаеше, че не може, че не бива да го ползва. Ако не го убиеха на улицата навън, щеше да се обади на Азра от другаде.
По риза, с кобура през рамо Азра нервно крачеше напред-назад из стаята в хотел „Арадус“ — терзаеха го мисли за предателство. Къде ли беше Амал Баруди — мъжът със сините очи, който се представяше за Баруди? Не беше ли всъщност някой друг, някой си Кендрик, както го нарече онзи глупав ояден англичанин? Дали това не бе капан? Капан, в който да се хване членът на щаба в Маскат, терористът, известен като Синия?… Терорист ли? Термин, типичен за ония убийци, ционистите! Колко лесно забравиха масовата сеч в „Джебтах“ и Деир Ясин, както и убийците от Сабра и Шатила. Грабят земите на арабите, продават това, което не им принадлежи, и убиват дете само защото носело палестинското знаме. Било, моля ви се, нещастен случай. Пък после арабите били терористи!… Ако в хотел „Арадус“ му бяха заложили капан, Азра не биваше да остава повече в тази клетка — стаята, но от друга страна, ако не беше уловка, той трябваше да стои там, за да се свържат с него. Махди беше всичко за тях, повикаше ли го, Азра щеше да се отзове начаса, защото той им бе дал надежда, бе им дал възможността да оправдаят каузата си. Кога най-сетне щеше да ги разбере светът? Кога хората като Махди щяха да станат излишни?
Телефонът иззвъня и Азра се спусна към него.
— Ало!
— Закъснях, но вече съм на път. Откриха ме, за малко не ме убиха на летището, ала успях да им се изплъзна. Може и теб да са проследили.
— Какво?
— Изтекла е информация. Излез, но не през фоайето. Има аварийна стълба. Май беше в южния край на коридора. Или може би в северния. Слез по нея и през кухнята на ресторанта иди при служебния вход. Ще излезеш на Уади ел Ад. Пресечи улицата, аз ще те чакам.
— Наистина ли си ти, Амал Баруди? Мога ли да ти имам доверие?
— Нямаме друг избор, нали?
— Това не е отговор.
— Не съм ти враг — излъга Евън Кендрик. — Никога няма да станем приятели, но не съм ти и враг. Не мога да си го позволя. А ти губиш времето и на двама ни, поете. Ще бъда там след пет минути. Побързай.
— Тръгвам.
— Внимавай!
Азра затвори телефона и отиде при оръжията, които беше почистил няколко пъти и бе наредил по бюрото. Взе малкия автоматичен пистолет „Хеклър и Кох“, коленичи, вдигна левия си крачол и втъкна оръжието в кръстосаните над прасеца му каиши. Изправи се, взе по-големия и по-мощен маузер и го пъхна в кобура през рамото си. Прибра и острия ловджийски нож, който лежеше до пистолета. Отиде при стола, където беше метнал сакото от костюма, който току-що бе купил, облече го, прекоси стаята и бързо излезе в коридора.