— Стига! — изкрещя Евън и сърдито замахна към плувналия в кръв труп на терориста. — Говорите като него! Досущ като него! Кога ще спре всичко това?
— А вас какво ви засяга? Върнете се, американецо, в своя безопасен свят и тежкарския си клуб. Оставете ни на мира. Нямате работа тук.
Дали заради думите, които бе чул по телефона преди по-малко от час, дали заради внезапно изникналата картина на купчините цимент, сгромолясващи се върху седемдесет и осемте крещящи, безпомощни хора, които толкова обичаше, или заради факта, че омразният Махди му се изплъзва, Евън предприе нещо, непонятно и за самия него: разрида се и се хвърли върху стреснатия ранен израелец.
— Безочливо копеле! — изкрещя той, като издърпа картечницата, запокити я през стаята и притисна слабия командос до стената. — Откъде-накъде ще ми казваш какво да правя? Гледаме ви как се избивате помежду си и пращате всичко по дяволите в името на някакви тъпашки каузи! Пилеем живота и харчим парите си, напъваме се да измислим как да ви вразумим, ама не! Никой от вас не иска и да чуе! Може би трябва да ви оставим да се изколите взаимно, да се избиете като последните глупаци, та накрая да остане някой с капчица мозък в главата!
Изведнъж Кендрик млъкна, изтича и взе оръжието. Върна се при израелеца с дуло, заплашително насочено към него.
— Кой си ти и какво правиш тук?
— Кодовото ми име е Синия. Само толкова мога да ви кажа…
— Какво кодово име?
— Синия.
— Божичко! — прошепна Евън и хвърли поглед към мъртвия Азра. Обърна се към смаяния израелец и без да казва нищо повече, му връчи картечницата. — Хайде — тихо рече той, — застреляй всички. Все ми е тая!
С тези думи Кендрик излезе от стаята.
Смаян, Яков изпроводи с поглед американеца, вторачи се в затворената врата, после в трупа, превит до стената. С лявата ръка насочи оръжието, а с дясната извади от колана си мощния миниатюрен радиопредавател. Натисна едно копче.
— Итклем — каза мъжът с кодовото име Черния, който стоеше на пост пред хотела.
— Свърза ли се с другите?
— Свърза се Червения. Тук са. Виждам ги на ел Ад. По-възрастният ни колега е с Ч. С. е с най-стария, но на него му има нещо. С. го държи. А при теб как стоят нещата?
— Сега не ставам за нищо. Може би по-късно.
— А Оранжевия?
— Мъртъв е.
— Какво?
— Нямам време. Мъртъв е и онзи негодник. Обектът тръгна. Облечен е в червено-синя униформа. Много му дойде. Обаждайте ми се в стаята. Ще остана тук.
Евън пресече като в унес Уади ел Ад и отиде право при храстите, където беше хвърлил найлоновия плик. Всъщност му беше все тая дали ще го намери — само дето вече щеше да се чувства по-удобно, да се придвижва по-бързо и да не бие на очи с дрехите от Маскат. Щом беше стигнал дотук, нямаше връщане назад! Един-единствен човек — повтаряше си той. Как му се искаше да го открие! Махди! Бе длъжен да го намери!
Пликът бе, където го беше оставил, а в шубрака той щеше да се преоблече, без да го види никой. Наведе се в най-гъстата сянка и бавно си смени дрехите. Излезе на тротоара и тръгна на запад към Шейм Иса и джамията Джума.
— Итклем — каза Яков в радиопредавателя.
Лежеше на кревата в разтребената стая, раните му бяха пристегнати с хавлиени кърпи, а по чаршафа бяха наслагани пешкири, напоени с топла и хладка вода.
— Тук е С. — каза Сивия. — Как си?
— Загубих доста кръв. Но ще се оправя.
— Съгласен ли си да поема командването?
— Така е по правилник.
— Исках да го чуя от теб.
— Чу го.
— Трябва да чуя и още нещо. След като онази гадина е мъртва, дали да не прекратим операцията и да не се върнем в Маскат? Ще настоявам, ако си съгласен.
С поглед, прикован в тавана, Яков се двоумеше и не можеше да реши, обидите на американеца все още кънтяха в ушите му.
— Не — каза той задъхано. — Той стигна твърде далеч, рискува твърде много. Останете с него.
— Ще ми се да оставя У., може би при теб…
— Никога няма да го позволи. Нали там е неговият „син“?
— Прав си. Пък и е невъзможно.
— Я ми кажи…
— Чакай — прекъсна го Сивия. — Обектът се преоблече и току-що мина покрай нас. У. го видя. Върви като мъртвец.
— Вероятно е той.
— Излизай!
Кендрик размисли и реши да стигне по друг път до Джума. Инстинктът му подсказваше, че трябва да се крие в навалицата, докато отиде в джамията. След като свиеше на север по широкия Баб ал Бахрейн, щеше да се насочи право към огромния площад Баб Ал на Ал Халифа. Връхлитаха го мисли, но те бяха разпокъсани, несвързани и неясни. Съзнаваше, че се движи в лабиринт, ала също и че в целия този хаос има един или няколко души, които следят, чакат да се появи мъртвият Азра. Това беше единственото му преимущество, но то беше значително. Евън бе наясно кого и какво търсят те, а те не го познаваха. Щеше да обикаля уречените места за среща, докато не съзре някой, подходящия тип човек, който знаеше, че може да загуби живота си, ако не успее да заведе новия крал на терористите при Махди. Този човек щеше да се издаде, сигурно щеше да спира хората, да се вглежда в лицата им и безпокойството му щеше да нараства с всяка минута. Евън щеше да го открие и да го откъсне от тълпата… да го отведе и да го накара да проговори… Дали пък не се заблуждаваше, заслепен от своята натрапчива идея? Вече нямаше значение, нищо нямаше значение освен стъпките му по твърдия паваж, докато той си проправяше път през нощната тълпа в Бахрейн.