Тълпата. Евън предусети нещо. Около него се трупаха хора. Някой го докосна по рамото! Той се завъртя и се пресегна, за да се освободи от ръката. И внезапно усети как някъде в долния край на гръбначния стълб го пробожда остра игла. И после настана мрак. Бе тъмно като в рог.
Яков се събуди от телефона, който иззвъня рязко, и грабна слушалката:
— Ало?
— Хванаха американеца! — каза Сивия. — Но което е по-важно — те съществуват!
— Къде? Как?
— Няма значение, и бездруго не познавам улиците. По-важното, че знаем къде го заведоха!
— Какво знаете? Откъде? И не ми казвай, че и това е без значение!
— Уайнграс свърши работа. По дяволите, всичко дължим на него. Вече не издържаше пеша и даде на един пиян арабин десет хиляди долара за разбрицаното му такси! Този ал хармее няма да изтрезнее половин година! Наблъскахме се в колата, проследихме обекта и всичко стана пред очите ни. По дяволите, Уайнграс свърши страхотна работа.
— Стига си се прехласвал — нареди Яков с непокорна усмивка, която бързо изчезна. — Къде държат обекта… по дяволите… Кендрик?
— В сграда, наречена Сахалхуди, на улица Туджар…
— Чия е?
— Дай ни бреме, Синия. Дай бреме на Уайнграс. Той събира всичките си вересии в Бахрейн и ми е крайно неприятно като си помисля какво ще каже комисията по морала в Ерусалим, ако разбере, че ние действаме с него.
— Отговори!
— Очевидно в сградата се помещават шест фирми. Трябва да ги изключим една по една…
— Някой да дойде да ме вземе — заповяда Яков.
— Значи открихте Махди, господин конгресмен — рече тъмнокожият арабин в чиста бяла дреха и бяло копринено покривало на главата, върху което имаше грозд сапфири.
Бяха в голяма стая с куполовиден таван, покрит с мозаечни плочки; прозорците бяха високи и тесни, мебелировката оскъдна, изцяло от тъмно полирано дърво. Огромното абаносово писалище приличаше по-скоро на олтар или на трон. Помещението имаше вид на джамия или на покоите на високопоставен свещеник от странен, но могъщ орден някъде накрай света.
— Сега доволен ли сте? — продължи Махди иззад писалището. — Или може би сте разочарован след откритието, че и аз съм човек като вас… не, не като вас или като другите, но все пак съм човек.
— Ти си убиец, негоднико! — Евън се надигна от масивния стол с права облегалка, ала двамата бодигардове го хвърлиха обратно. — Уби седемдесет и осем невинни души — мъже, жени и деца, които пищяха сред развалините на срутилата се сграда.
— Това беше началото на война, Кендрик. А във всяка война загиват и невинни хора. Признавам, спечелих тази толкова важна битка… ти изчезна за четири години и през това време постигнах изключителен успех, успех, който може би нямаше да имам, ако беше тук! Ти или онзи отвратителен устат евреин, Уайнграс.
— Мани ли?… Той непрекъснато говореше за теб, предупреждаваше ни!
— На такива им запушвам устата, без много-много да му мисля! Например с куршум в главата… Щом чух за тебе, знаех си, че ще се върнеш заради онази първа битка преди четири години. Дето е думата, допреди девет часа се забавляваше да ме преследваш, Амал Баруди.
— Оо?
— Мнозина сред руснаците нямат нищо против някой и друг долар. Баруди, европеецът, бе убит преди няколко дни в Източен Берлин… Изплува името на Кендрик. Един мъртъв арабин със сини очи и подчертано западни черти изведнъж довтаса в Маскат — направо звучеше като от сферата на фантастиката. Невероятно, но излезе истина. Сигурно ти е помогнал някой, не си толкова обигран в тези неща.
Евън беше вперил поглед в хубавото лице с високи скули и искрящи очи, нагло вперени в него.
— Очите ти — каза Кендрик, като клатеше глава, за да се свести след лекарството, инжектирано му на улицата. — Тази плоска маска, на която викаме лице. Виждал съм те и по-рано.