— За някои — да, за мнозина — не.
— Откъде е той?
— Ако е емигрант, пише от коя страна идва.
— Тук пише „секретно“.
— Това обикновено значи, че въпросният човек е избягал от авторитарен режим, обикновено фашистки или комунистически. Пазим такива хора, ако те допринасят за развитието на обществото ни. Явно този е от тях.
— Сахиб ал фаракхалиф — каза Уайнграс, като натъртваше на всяка част от името. — Каква националност е това?
— Нямам представа. Човекът е отчасти африканец, отчасти арабин. Логично е.
— Бъркаш, приятелю! — възкликна Мани, стряскайки всички и в двете стаи. — Името е чисто американско! Ако това е същият човек, за когото си мисля, един черен негодник от Чикаго, който беше изхвърлен от своите! Търпението им се изчерпало, когато той превел техните пари — към двайсетина милиона — в услужливи банки извън Щатите. Преди осемнайсет-двайсет години беше безочлив фанатик на име Ал Фарак… понеже е честолюбив, много се гордее с този период от миналото си. Знаехме, че този фукльо е в управителния съвет на някоя тлъста корпорация, но нямахме представа в коя. Освен това го търсехме другаде. Хартум, а? По дяволите! Южните квартали на Чикаго! Ето ти го твоя Махди.
— Сигурен ли си? — попита Хасан, както стоеше в сводестия коридор. — Това е сериозно обвинение!
— Сигурен съм — промълви Уайнграс. — Трябваше да застрелям копелето в онази палатка в Басра.
— Какво искате да кажете? — Бахрейнският чиновник явно бе потресен.
— Няма значение…
— Никой не е напускал сградата Сахалхуди! — рече Сивия, влизайки в сводестия коридор.
— Сигурен ли си?
— Платих на някакъв шофьор на такси, който изгаряше от желание да прибере една тлъста сума. После още една, при положение че прави каквото му наредя. Обаждам му се през няколко минути от уличен телефон. Двете коли са още там.
— Можеш ли да му вярваш? — обади се Яков от стола.
— Имам името и номера на колата му.
— Това не значи нищо! — възрази Мани.
— Казах му, че ако ме излъже, ще го намеря и ще му тегля куршума.
— Взимам си думите назад, Мислителю.
— Виж ти…
— Затваряй си устата. Къде в сградата Сахалхуди са кабинетите на компанията „Зарийба“?
— На последните два етажа, ако не бъркам. Долните етажи са наети от филиалите й. Сградата е собственост на „Зарийба“.
— Удобно — каза Уайнграс. — Можете ли да ни намерите архитектурния план, на който са отбелязани системата за противопожарна охрана и тази за сигурност? Доста добре се справям с такива неща.
— В този час? — извика чиновникът. — Минава три след полунощ! Изключено.
— Ще получите един милион долара, американски — прекъсна го меко Мани. — Ще ги пратя от Париж. Имате моята дума.
— Моля?
— Разпределяйте ги както пожелаете. Там е синът ми. Донесете ги.
Стаичката беше тъмна, единствено светлината на белите лунни лъчи проблясваше през прозореца високо на стената — твърде високо, за да бъде достигнат, защото нямаше никакви мебели освен ниското походно легло с нагънато платнище. Един надзирател му бе оставил бутилка долнопробно местно уиски: намекна му, че е по-добре да посрещне онова, което му предстои, в пиянско вцепенение. Той се изкушаваше — беше уплашен, от страх се бе изпотил толкова, че ризата му беше вир вода, а косата му беше съвсем мокра. Онова, което го възпря да отвори бутилката и да я пресуши, бяха остатъците гняв… както и решението да направи последен опит. Щеше да се бори с цялото ожесточение, на което беше способен, с надеждата все пак да го покоси куршум и всичко да приключи бързо.
Божичко, и той е един, да си въобрази, че ще се справи. Какъв зъл дух го беше обладал, та да повярва, че е по силите му да извърши нещо, което много по-обиграни хора смятаха за самоубийство? Разбира се, въпросът бе риторичен. Наистина бе обладан от зъл дух. Изгаряше го омраза. Ако не беше опитал, тя щеше да го изпепели. Пък и не се бе провалил напълно; бе пожертвал живота си, ала само защото беше постигнал известна доза успех. Беше доказал, че Махди съществува. Беше проправил просека през гъстата джунгла от заблуди и манипулации. Други щяха да продължат делото му — това го успокояваше.
Отново погледна бутилката и бялата течност, която би го освободила от тревогите. Инстинктивно клатеше глава. Махди беше казал, че действията му са жалки, както и думите му. Ала нито действията, нито думите щяха да са жалки в самолета, носещ се над плитчините на Катар.
Още от началото всеки от Масадската бригада беше наясно с положението и бе проверил лепенката около лявата си китка, за да е сигурен, че цианидовата капсула е в малката издатина. Никой не носеше документи, нищо, по което да установят самоличността му; „работните“ им дрехи — от обувките до евтините кухи копчета на панталоните, бяха закупени от агенти на Мосад в Бенгази, Либия, средището за набиране на терористи. Сега, когато съществуваха какви ли не психотропни вещества, никой от Масадската бригада нямаше да позволи да го заловят жив на място, където действията му дори и смътно можеха да бъдат свързани със събитията в Оман. Израел не можеше да си позволи да му търсят отговорност за изтребването на двеста трийсет и шестимата американски заложници и израелската намеса трябваше да бъде прикрита дори с цената на светотатственото самоубийство на изпратените в Югозападна Азия хора. Те разбираха за какво става дума; всеки бе протегнал китка на летището в Хеброн, за да може лекарят да закрепи добре лепенката. Всеки проследи с поглед как той бързо вдига лявата ръка до устата му, където твърдите зъби срещаха меката закръглена издутина. Бе достатъчно да я счупят и щяха да умрат.