Улица „Туджар“ беше безлюдна и тиха, лампите бяха забулени от талазите мъгла, стелещи се откъм Персийския залив. Сградата, известна под името „Сахалхуди“, беше тъмна, ако не се броят няколкото светещи кабинета на последния етаж и неясният проблясващ неонов надпис зад стъклените врати на входа, където на бюрото с вестник в ръка седеше отегчен мъж. При завоя бяха паркирани малък син автомобил и черна лимузина. Двама униформени бодигардове нехаеха пред вратата, което значеше, че вероятно има охрана и отзад в сградата. Наистина имаше: един-единствен човек. Сивия, Черния и Червения се върнаха в раздрънканото такси на седемдесет метра на запад, на ъгъла на Ал Мотана. На задната седалка беше раненият Яков, отпред седяха Бен Ами и Еманюел Уайнграс, който на светлината на таблото още изучаваше архитектурния план на сградата. Сивия докладва през отворения прозорец; Яков им даде инструкции.
— Черния и Червения, оправете се с охраната и влезте вътре. Сивия, ти ще вървиш отзад с Бен Ами и ще прережеш жиците…
— Задръж, разузнавач такъв! — рече Уайнграс, като се завъртя на предната седалка. — Реликвата на Мосад, която седи до мене, не разбира нищо от алармени инсталации, освен може би как да ги задейства.
— Не е точно така, Мани — възрази Бен Ами.
— Нима си въобразяваш, че ще откриеш предварително закодираните кабели, нарочно разместени и водещи до мними букси за балъци като тебе? Ще предизвикаш цял панаир! Отивам с тях.
— Господин Уайнграс — обади се настоятелно Синия от задната седалка. — Представете си, че се закашляте… че получите един от пристъпите, на които за жалост сме били свидетели.
— Няма — отговори простичко архитектът. — Нали ви казах, че там вътре е синът ми.
— Вярвам му — рече Сивия от прозореца. — Пък и нали ще си плати, ако сбърка.
— Ето на, че излязох прав, Мислителю.
— Ама, моля ви…
— О, затваряй си устата. Да тръгваме.
Ако на улица Туджар имаше безпристрастен наблюдател, то следващите минути щяха да му заприличат на сложно движение на голям часовник, в който всяко зъбчато колелце задвижва следващото, а то на свой ред предизвиква обратно движение в неистовата инерция на механизма, без обаче нито едно зъбче да наруши последователността или да направи погрешен ход.
Червения и Черния отвлякоха двамата пазачи отпред, без те дори да разберат, че на сто метра има враг. Червения си смъкна сакото, едвам навлече куртката на единия от пазачите, закопча я, сложи фуражката с козирка, нахлупи я и бързо изтича обратно при стъклената врата, където лекичко почука, придържайки лявата си ръка зад гърба, като с комични движения се молеше да го пуснат вътре да се облекчи. Всеки е бил на зор — мъжът вътре се засмя, остави вестника и натисна копчето на бюрото. Сигналното устройство се задейства; Червения и Черния се втурнаха вътре и преди да е осъзнал грешката си, портиерът от нощната смяна лежеше в безсъзнание на мраморния под. Появи се и Сивия, който вкара единия пазач, влачейки го през лявото крило, което успя да хване, преди да се е затворило, а след него вървеше Еманюел Уайнграс, който носеше захвърленото сако на Червения. Черния изтича навън да намери втория пазач, а Уайнграс задържа вратата. Когато всички бяха вътре, Червения и Синия завързаха тримата от охраната зад широкото бюро на портиера и им запушиха устата, докато Черния вадеше от джоба си дълга спринцовка: махна пластмасовата обвивка, провери дали спринцовката е пълна и би от лекарството на изпадналите в безсъзнание араби. След това тримата командоси изтеглиха неподвижните служители на Сахалхуди в дъното на огромното фоайе.