— Махнете се от светлината! — прошепна Червения на Уайнграс. — Идете в коридора при асансьорите!
— Какво?…
— Чувам нещо навън!
— Така ли?
— Може би двама-трима души. Бързо!
Тишина. А зад дебелите стъклени врати двама явно пияни американци се клатушкаха по паважа, като по-скоро нежно изричаха, отколкото пееха думите на позната мелодия. „Към масите долу при Мори, към мястото, което обичаме толкова много…“
— Наистина ли ги чу, синковецо? — запита Уайнграс, впечатлен.
— Иди отзад — рече Сивия на Черния. — Знаеш ли пътя?
— Проучих плана… разбира се, че го знам. Ще чакам сигнала и ще обезвредя и последния. Имам още от чудотворния еликсир.
Черния изчезна в южния коридор, а Сивия притича през преддверието; Уайнграс се бе запътил към стоманена врата, която водеше към сутерена на сградата.
— По дяволите! — извика Мани. — Заключена е!
— Можеше да се очаква — каза Сивия, докато издърпваше от джоба си черна кутия и я отваряше. — Не е проблем. — Командосът извади от кутийката нещо като маджун, залепи го плътно около ключалката и вкара трисантиметров навит фитил. — Дръпнете се, ако обичате. Няма да се взриви, но температурата е висока.
Уайнграс наблюдаваше удивен как точно преди да гръмне, веществото става яркочервено, сетне синьо. Стоманата се разтопи пред очите му и ключалката падна.
— Наистина си голяма работа, Мисли…
— Стига с тоя прякор!
— Да вървим — съгласи се Мани. Откриха алармена инсталация: беше монтирана в огромно метално табло в северния край на сутерена. — Подобрен модел — изрече архитектът, като вадеше от левия си джоб резач за кабели. — На всеки шест захранващи проводника има по две лъжливи букси… всеки проводник покрива от пет до десет хиляди квадратни метра площ… което, като се вземе предвид големината на съоръжението, означава, че кабелите вероятно са не повече от осемнайсет.
— Осемнайсет кабела — повтори Сивия неуверено. — Това прави шест лъжливи букси…
— Точно така, Мисли… извинявай.
— Благодаря.
— Ако срежем някой от тях, ще гръмне цяла рокгрупа.
— Откъде знаете? Казахте, че предварително кодираните кабели са разместени… за балъци като Бен Ами. Откъде сте сигурен?
— Благодарение на техниците, приятелю. Мърлячите, които вършат тази работа, мразят до смърт схемите, затова улесняват себе си и другите, които трябва да обслужват системите. На всеки обърнат кабел слагат знак — обикновено с плоски клещи високо в горния край. След като оправят системата, се обаждат и казват, че са изгубили цял час да открият лъжливите кабели, защото схемите не били ясни… никога не са.
— Ами ако грешите, господин Уайнграс? Ако тук е работил съвестен техник?
— Изключено. Такива няма — отговори Мани, като вадеше от десния си джоб фенерче и длето. — Хайде, изкърти таблото; имаме осемдесет-деветдесет секунди да срежем дванайсетте кабела. Можеш ли да си представиш? Оня кух негодник, Хасан, каза, че батериите били слаби. Давай!
— Защо да не използвам гела, с който отворих вратата? — рече Сивия.
— Да, и с топлината да задействаш всичките аларми, включително противопожарната система? Край! Връщам те обратно — да те обучават.
— Много ме притеснявате, господин…
— Млък. Свърши си работата и ще ти дам почетна значка. — Архитектът подаде на Сивия длетото, което беше взел от Хасан, защото знаеше от плана за безопасност на сградата, че ще им трябва. — Побързай, тези работи са тънки.
Командосът пъхна длетото под ключалката на таблото и със силата на трима обикновени мъже го натисна. Таблото шумно щракна и се отвори.
— Подай ми фенерчето! — изрече израелецът. — Открий кабелите!
Еманюел Уайнграс неспокойно оглеждаше кабелите отдясно наляво, местеше снопа светлина по всеки оцветен кабел. Осми, девети, десети… единайсети.
— Къде е дванайсетият? — изкрещя Мани. — Разпознах всички лъжливи букси! Трябва да има още един кабел! Без него ще се получи взрив!
— Ето. Тук има знак! — извика Сивия и докосна седмия кабел. — Веднага след третата лъжлива букса. Пропуснали сте го!
— Обезвредих го! — Уайнграс внезапно се закашля, преви се надве на пода и се замъчи да се успокои.
— Не се безпокойте, господин Уайнграс — рече меко Сивия, докосвайки стареца по слабото рамо. — Кашляйте си. Никой не ви чува тук.
— Обещах, че няма…
— Има обещания, които и да искаме, не можем да спазим, сър.
— Престани с тази проклета учтивост! — Спазъмът премина и Мани несръчно и мъчително се изправи на крака. Командосът нарочно не му помогна. — Добре, войниче — рече Уайнграс, като дишаше дълбоко. — Теренът е безопасен — от наша гледна точка. Хайде да намерим моето момче.