— Вие извинявайте — рече Хасан и кимна, — че няма как да ви се отблагодарим.
— Намира ли ви се уиски? — запита Червения.
— Каквото пожелаете.
— Каквото ви отпусне сърцето. Обратното пътуване е дълго и ужасно, а аз мразя самолетите. Страхувам се.
Евън Кендрик и Еманюел Уайнграс седяха един до друг в креслата в дневната на Хасан. Чакаха нарежданията на изтормозения, замаян американски посланик, на когото му беше разрешено да се свързва само по телефона. Двамата стари приятели — често пъти отнесеният ученик и резкият учител — сякаш изобщо не се бяха разделяли. И въпреки това сега ученикът беше водачът и двигателят, а учителят се подчиняваше.
— Ахмат сигурно е на седмото небе от облекчение — каза Евън, отпивайки от брендито.
— А, едва ли.
— Защо?
— Изглежда, има неколцина души, които искат да се отърват от него, да го пратят пак в Щатите, защото го мислят за твърде млад и неопитен да се справя с нещата. Той ги нарече „безочливи търгаши, които дърпат конците“. Кани ги в палата, за да ги омилостиви.
— Това добре. Какво друго?
— Има още една групировка, която се домогваше да вземе нещата в свои ръце, да взриви посолството, ако се наложи. Готова е на всичко, само и само да завладее отново страната. Откачени са на тема оръжие; това са същите, които Консулският отдел нае да те вземат от летището.
— С тях какво ще прави?
— Няма голям избор, освен ако не искаш да крещят името ти от минаретата. Извика ли ги, ще седнат да се перчат с връзките си с Държавния департамент и ще дадат още един повод на всички откачени в Близкия изток.
— Ахмат си знае най-добре.
— Накрая има още нещо, но той трябва да го свърши сам. Трябва да се поразмърда и да избие всички онези мръсни копелета.
— Не, Мани, не това е начинът. Така клането ще продължава до безкрай…
— Грешиш! — извика Уайнграс. — И още как! Нека им е за поука, докато всички научат цената, която трябва да платят!
Старият архитект ненадейно бе обхванат от продължителна, отекваща кашлица, която идваше от най-дълбоките, най-кървящи кухини на гърдите му. Лицето му почервеня, а вените на врата и челото му посиняха и се издуха.
Евън сграбчи стария си приятел за рамото, за да спре треперенето му.
— Ще говорим по-късно — каза той, когато кашлицата утихна. — Върни се с мен, Мани.
— Заради това ли? — Уайнграс клатеше глава отбранително. — Просто съм настинал. Времето във Франция беше лошо.
— Друго имам предвид — излъга Кендрик, като се надяваше да е убедителен. — Трябваш ми.
— За какво?
— Сигурно ще се захвана с няколко проекта и ми е нужен съветът ти. — Това беше друга лъжа, по-несериозна, и Евън добави бързо: — Пък и къщата ми се нуждае от основен ремонт.
— Мислех, че току-що си я построил.
— Бях зает с други неща и не й обърнах внимание. Проектът е ужасен, нямам гледката, на която разчитах, не виждам планината и езерата.
— Никога не те е бивало с изгледа.
— Трябваш ми. Моля те, ела.
— Имам работа в Париж. Налага се да преведа едни пари, обещах.
— Ще ги преведеш от моята сметка.
— Става дума за един милион.
— Ако искаш, преведи и десет. Аз съм тук, а не в стомаха на някоя акула… Няма да те моля, Мани, но наистина имам нужда от теб.
— Е, може би за седмица-две — рече сприхавият старец. — И в Париж имат нужда от мене, нали разбираш.
— Ще има доста опечалени, знам го със сигурност — отговори Евън меко, с облекчение.
— Какво?
За късмет звънна телефонът и не се наложи Кендрик да повтаря. Вече имаха инструкции.
— Аз съм човек, когото никога не сте виждали, с когото никога не сте говорили — рече Евън в слушалката на телефонния автомат във военновъздушната база „Андрюс“ във Вирджиния. — Отправям се към реките и планините, където съм бил през последните пет дни. Ясно ли е?
— Да — потвърди франк Суон, заместник-шеф на Консулския отдел в Държавния департамент. — Няма да се опитвам да ви благодаря.
— Недейте.
— Не мога. Дори не знам как се казвате.
ПЪЛНА ОСИГУРЕНОСТ
ПРИХВАЩАНЕТО НЕВЪЗМОЖНО
ЗАПОЧВАЙТЕ
Мъжът се бе навел над клавиатурата. Очите му блестяха, мозъкът му работеше безпогрешно, въпреки че той бе капнал от умора. Продължаваше да вдишва дълбоко, сякаш така мислеше по-добре. Не беше мигвал от близо две денонощия — чакаше промени в Бахрейн. По едно време спря токът, комуникациите бяха прекъснати… настъпи тишина. Малцината посветени в Държавния департамент и Централното разузнавателно управление сега може би също дишаха дълбоко, разсъждаваше той, но чак сега. Преди всичките бяха затаили дъх. В Бахрейн положението бе навлязло в задънена улица, изходът беше неясен. Ала нещата се промениха.