— Никаква вест ли няма от нея? Цял ден?
— Абсолютно нищо. Пратих репортер в апартамента й да види дали е там, но никой не отговарял. Не знаем къде е.
— Досега случвало ли се е да изчезне?
— Няколко пъти със закъснение ми се е обаждала, че е болна. Сигурно махмурлук или нещо подобно. Но поне ми се обаждаше. Но не и този път.
— Виж, ако Анджела се свърже с някого, ще ми съобщите, нали?
— Имаш ли монети за телефон? — попита Прендъргаст. Прозвуча като предложение за примирие.
— Да. До скоро.
Затворих и се замислих за изчезването на Анджела. Започвах да се питам дали не е свързано с всичко останало. С кредитните ми карти например. Струваше ми се малко пресилено, защото не виждах къде може да е връзката.
Огледах хотелската стая. На масичката имаше брошура, в която пишеше, че хотелът е на повече от седемдесет и пет години и някога бил най-високата сграда в цяла Невада. По онова време медните рудници бяха довели до разцвета на Или и никой не беше чувал за Лас Вегас. Онези дни отдавна бяха отминали.
Включих лаптопа си и използвах безплатния безжичен интернет на хотела, за да проверя отново дали няма да успея да отворя имейла си. Системата обаче отхвърляше паролата ми и след третия опит се отказах. Вече бях сигурен, че онзи, който е анулирал кредитните ми карти и е прекъснал мобилния ми телефон, е сменил и паролата.
— Невероятно! — изпъшках.
След като не успях да установя контакт с външния свят, се съсредоточих върху вътрешния. Отворих нов файл, извадих ръкописните си бележки и започнах да обобщавам събитията от деня. Това ми отне доста повече от час, но когато свърших, имах стабилен репортаж от трийсет реда. И си го биваше. Може би най-добрият ми текст от години.
След като го прочетох и го редактирах, установих, че съм огладнял. Затова за пореден път преброих финансите си и излязох от стаята, като се уверих, че вратата е заключена. Минах през казиното и влязох в бара с ротативките. Поръчах си бира и стек сандвич и седнах на ъглова маса с изглед към машините за източване на пари.
Огледах се. Мисълта да прекарам още дванайсет часа в това унило градче ме потискаше. За съжаление, нямах голям избор. Бях заседнал тук до сутринта.
Отново направих проверка на наличността и реших, че имам достатъчно за още една бира и фишек монети по двайсет и пет цента за ротативките. Седнах близо до входа на фоайето и се заех да пускам монетите си в електронната покер машина. Изгубих първите седем раздавания, преди да направя фул и непосредствено след това флош и кента. Съвсем скоро вече обмислях дали да си позволя трета бира.
През две машини от мен седна друг комарджия. Не му обърнах внимание, обаче по някое време той реши, че му е приятно да си бъбри, докато губи парите си, и ме попита словоохотливо:
— По курви ли си тук?
Погледнах го. Беше трийсетинагодишен, с големи бакенбарди и мръсноруса коса. Носеше прашна каубойска шапка, кожени шофьорски ръкавици и огледални очила, въпреки че бяхме на закрито.
— Моля?
— Край града имало няколко бардака. Чудех се в кой от тях са най-готините курви. Идвам чак от Солт Лейк Сити.
— Нямам представа.
Отново насочих вниманието си към ротативката и се опитах да се съсредоточа върху въпроса какво да задържа и какво да изхвърля. Имах асо, тройка, четворка и деветка спатия с асо купа. Дали да опитам да направя флош, или да проявя предпазливост, да запазя чифта и да се надявам на трето асо или още един чифт?
— Не гони дивото, за да не изтървеш питомното — пак се обади Бакенбарда.
Погледнах го и той кимна в знак, че мъдрият му съвет е безплатен. Виждах отражението на екрана си в огледалните му очила. Само това ми трябваше — някой да ме учи на покер. Запазих спатиите, изхвърлих асото купа и натиснах бутона за теглене. Електронният бог раздаде картите. Получих вале спатия и флотът ми спечели седем към едно. Жалко, че играех с толкова малки залози.
Натиснах бутона за осребряване на печалбата и се заслушах в звъна на четиринайсет долара в монети по двайсет и пет цента, сипещи се в ламариненото легенче. Събрах ги в пластмасова чаша и се изправих, като оставих Бакенбарда при ротативките.
Занесох центовете на касата и помолих да ги уедрят. Вече нямах желание да играя с жълти стотинки. Щях да инвестирам печалбата си в още две бири и да ги занеса в стаята си. Можех да понапиша още някой ред и да се подготвя за утрешната среща. Щях да разговарям с човек, лежал в затвора повече от година за убийство, което бях убеден, че не е извършил. Очакваше ме прекрасен ден, страхотно начало на мечтата на всеки журналист — да освободи невинен човек от несправедливо задържане.