Кацнахме на летище „Ван Найс“ и се качихме в колата, с която Рейчъл беше отишла дотам. Тя веднага се обади по телефона, за да провери дали няма нещо ново за Анджела Кук. Нямаше. Затвори и ме погледна.
— Къде е твоята кола? На международното летище ли?
— Не, дойдох с такси. Вкъщи е. В гаража.
Никога не съм вярвал, че една толкова банална реплика може да прозвучи така злокобно. „В гаража“. Дадох на Рейчъл адреса си и потеглихме.
Наближаваше полунощ и по магистралата почти нямаше движение. Минахме по шосе 101 в долината Сан Фернандо и след това през прохода Кауенга. После излязохме на Сънсет Булевард и поехме на запад.
Домът ми се намираше на Кърсън Авеню, на една пряка южно от Сънсет. Приятен квартал — главно малки къщи, построени за семейства от средната класа, които отдавна се бяха изселили заради космическите цени. Имах бунгало с две спални и самостоятелен едноместен гараж отзад. Задният двор беше толкова малък, че даже чихуахуа би се чувствала натясно в него. Бях купил имота преди дванайсет години с парите от продажбата на книгата ми за Поета. Делях всеки чек, който получавах от сделката, с вдовицата на брат ми, за да й помагам да отгледа и образова дъщеря им. Отдавна не бях виждал нов чек, а още по-отдавна — племенницата си, но къщата и образованието на детето бяха доказателство за този период от живота ми. Когато се разведох, съпругата ми не предяви претенции към имота, тъй като го притежавах отпреди женитбата ни, и сега ми оставаха само още три години, докато изплатя ипотеката и стане съвсем мой.
Рейчъл зави по отбивката към задния двор, угаси двигателя, но остави фаровете включени. Те ярко осветяваха затворената врата на гаража. Слязохме и се приближихме бавно, като сапьори към терорист, опасан с шашки динамит.
— Никога не заключвам — казах. — Не държа вътре нищо за крадене, освен самата кола.
— А самата нея заключваш ли?
— Не. Обикновено забравям.
— Ами този път?
— Май пак забравих.
Вратата на гаража се вдигаше нагоре. Наведох се да я отворя и влязохме. Крушката на тавана се включи автоматично и двамата се вторачихме в багажника на беемвето. Вече държах ключа в ръката си и натиснах бутона. Разнесе се изщракване и капакът се отключи.
Рейчъл без колебание пристъпи напред и го вдигна.
Освен един сак с дрехи, които се канех да оставя в Армията на спасението, вътре нямаше нищо друго.
Чух я как бавно си поема дъх.
— Да — казах. — Бях абсолютно сигурен…
Рейчъл сърдито затръшна багажника.
— Какво, да не си ядосана, че трупът й не е в багажника ми?
— Не, Джак, ядосана съм, защото се чувствам манипулирана. Той ме подведе да мисля в определена посока и грешката е моя. Повече няма да се повтори. Хайде, да проверим в къщата.
Тя отиде до колата и угаси фаровете, после влязохме през кухненската врата. Миришеше на застояло, както винаги в затворена къща. Презрелите банани във фруктиерата на кухненския плот също не допринасяха особено. Поведох я навътре, като в движение включвах осветлението. Всичко ми изглеждаше така, както го бях оставил. Сравнително подредено, но с прекалено много купчини вестници по масите и на пода до дивана в хола.
— Хубава къща — отбеляза Рейчъл.
Проверихме в стаята за гости, която използвах за кабинет, и не открихме нищо необичайно. Докато Рейчъл отиваше към моята спалня, аз се вмъкнах зад бюрото и включих настолния си компютър. Имах интернет достъп, ала пак не успях да вляза в служебния си имейл. Системата отхвърляше паролата ми. Гневно угасих компютъра и настигнах Рейчъл в спалнята. Леглото беше оставено неоправено, защото не очаквах гости. Въздухът бе спарен и отидох да отворя прозореца, докато тя проверяваше в дрешника.
— Защо не я окачиш на стената, Джак?
Обърнах се. Беше намерила поставената в рамка цяла страница от „Ню Йорк Таймс“ с обявата за моята книга. Събираше прах в дрешника от две години.
— По-рано я държах в службата, но след десет години без нищо друго някак си започна да ме дразни. Затова я прибрах тук.
Тя кимна и влезе в банята. Затаих дъх, тъй като не знаех доколко е чиста. Чух завесата на душа да се разтваря, после Рейчъл се върна в стаята.
— Трябва да миеш ваната, Джак. Кои са всички тези жени?
— Моля?
Тя посочи няколкото малки подставки със снимки на бюрото.
— Племенницата ми, снаха ми, майка ми, бившата ми съпруга. — Показвах с ръка, докато ги изреждах.
Рейчъл повдигна вежди.