— Веднага се връщам, Лари.
Станах и излязох от заседателната зала, като приех разговора в движение. Тръгнах към бюрото си.
— Ало?
— Джак ли е?
— Да, кой се обажда?
— Твоят приятел, Джак. От Или.
Знаех кой е. В гласа му се долавяха същите онези кухи нотки. Бакенбарда. Седнах на бюрото си и се наведох напред, за да не ме чуват наоколо.
— Какво искаш? — попитах.
— Да видя какво правиш.
— Ами, добре съм, обаче не благодарение на теб. В коридора в „Невада“ — защо се отказа? Вместо да продължиш по план, просто ме подмина.
Стори ми се, че чувам тихо изкискване.
— Ти си имаше компания, а аз не го очаквах, Джак. Гаджето ти ли беше?
— Нещо такова. И тя ти провали плана, нали? Искал си да инсценираш самоубийство.
Ново изкискване.
— Виждам, че си много умен. Или просто така са ти казали?
— Кой?
— Не бъди глупав, Джак. Знам какво става. Виждам, че се пишат много материали за утрешния брой. Само че не виждам нито един от тях да носи твоето име, Джак. Защо?
Което означаваше, че все още сърфира из компютърната система на „Таймс“. Зачудих се дали това ще помогне на следствената група да го открие.
— Чуваш ли ме, Джак?
— Да, чувам те.
— Освен това още не съм видял да сте ми измислили име.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма ли да ми дадете име? На всички ни давате имена, нали знаеш? Йоркширския изкормвач. Хилсайдския удушвач. Поета. Последния го познаваш, нали?
— Да, ще ти дадем име. Ще те наречем Желязната девица. Харесва ли ти?
Този път не чух изкискване в настъпилата тишина.
— А ти чуваш ли ме, Желязна девицо?
— Внимавай, Джак. Винаги мога да опитам пак, нали знаеш.
Изсмях му се.
— Ей, аз не се крия. Тук съм си. Опитай, ако ти стиска.
Той мълчеше, затова продължих по-настойчиво:
— Май ти стиска само да убиваш беззащитни жени, а?
Оттатък пак се разнесе изкискване.
— Прозрачен си, Джак. По сценарий ли действаш?
— Нямам нужда от сценарий.
— Знам какво се опитваш. Дървиш ми се и се правиш на много смел, за да ме накараш да налапам въдицата. Да се върна в Лос Анджелис и да дойда при теб. А ФБР и полицията те наблюдават и са готови да скочат и да пипнат чудовището в последния момент. Така ли е, Джак?
— Щом така смяташ.
— Е, няма да се получи. Аз съм търпелив човек, Джак. Ще мине време, може би даже години, но ти обещавам, че пак ще се срещнем лице в лице. Без маскировка. Тогава ще ти върна пистолета.
Отново чух тихото му кискане и останах с впечатлението, че откъдето и да се обажда, се мъчи да говори тихо, за да не привлича внимание. Не знаех дали е в офис, или на обществено място, обаче се сдържаше. Бях сигурен.
— Като стана дума за пистолета, как щяха да го обяснят? Нали разбираш, хем пристигам във Вегас със самолет, хем после някак си се самоубивам със собствения си пистолет? Като че ли в плана ти има грешка, а?
Този път той направо ми се изсмя.
— Джак, ти явно още не знаеш всички факти. Когато ги научиш, ще разбереш, че планът ми е безпогрешен. Само да не беше онова момиче в стаята ти. Не го бях предвидил.
Аз също. Но нямах намерение да му го призная.
— Значи не е чак толкова безпогрешен.
— Мога да поправя грешката.
— Виж, имам адски много работа. Защо ми се обаждаш?
— Нали ти казах, да видя как си. Да ти се представя официално. Вече сме свързани завинаги, нали?
— Е, така и така разговаряме, може ли да ти задам няколко въпроса за материала, който подготвяме?
— Съмнявам се, Джак. Това е между нас с теб, не е за читателите ти.
— Знаеш ли, имаш право. Всъщност изобщо не бих ти отделил място в репортажа. Да не си мислиш, че ще ти позволя да се опиташ да обясниш шибания си извратен свят в моя вестник?
Последва мрачно мълчание.
— Внимавай — гневно каза той накрая. — Трябва да проявяваш уважение към мен.
Сега аз се изсмях.
— Да проявявам уважение към теб ли? Върви на майната си. Убиваш младо момиче, което само…
Отсреща ме прекъсна нещо подобно на приглушена кашлица.
— Чу ли това, Джак? Знаеш ли какво беше?
Не отговорих и той пак издаде същия звук. Една приглушена сричка, съвсем кратка. След това го направи за трети път.