— Добре, предавам се.
— Това беше тя — произнесе името ти през найлона, след като вътре вече нямаше въздух.
И се засмя. Аз мълчах.
— Знаеш ли какво им казвам, Джак? Казвам им: „Дишай дълбоко и всичко ще свърши много по-бързо“.
И пак избухна в смях, продължителен и груб — явно държеше да го чуя докрай. После ненадейно затвори. Дълго останах с притиснат към ухото телефон.
— Шшт.
Вдигнах поглед. Лари Бърнард надничаше над ниската стена на работното ми място. Мислеше, че още разговарям.
— Още колко? — прошепна ми.
Свалих телефона от ухото си и го затиснах с длан.
— Само няколко минути. И веднага идвам.
— Добре, отивам да пусна една вода.
И се махна. Набрах номера на Рейчъл. Отговори на четвъртото иззвъняване.
— Не мога да разговарям, Джак.
— Щеше да спечелиш баса.
— Какъв бас?
— Той току-що ми се обади. Неизвестният извършител. От мобилния на Анджела.
— Какво каза?
— Нищо особено. Струва ми се, че се опитваше да разбере коя си.
— Откъде може да знае за мен?
— Нищо не знае. Опитваше се да разбере коя е била жената в хотелската ми стая в Или. Твоето присъствие провали плана му и сега е любопитен.
— Виж, Джак, каквото и да е казал, не можеш да го цитираш във вестника. Такива неща само разпалват огъня. Може да ускори цикъла си. Да започне да убива, за да пишат за него във вестниците.
— Не се безпокой. Никой тук не знае, че ми се е обаждал, и аз няма да пиша материала, тъй че той няма да попадне в него. Ще го запазя за книгата.
За пръв път споменавах възможността от тази история да излезе книга, дори пред самия себе си. Сега обаче изглеждаше напълно реалистично.
— Записа ли го? — попита Рейчъл.
— Не. Не очаквах да ми се обади, нали разбираш.
— Трябва да вземем телефона ти. Ще локализираме обаждането и ще го свържем с клетката. Това ще ни приближи до мястото, на което се намира. Поне откъдето се е обадил.
— Явно трябваше да говори тихо, за да не привлича внимание. Може би звънеше от офис или нещо подобно. Освен това се изпусна за нещо.
— За какво?
— Опитах се да го подмамя, да го вбеся и…
— Луд ли си, Джак? Какви ги вършиш?
— Не исках да ме заплашва. Той обаче си помисли, че действам по сценарий, който сте ми дали вие. Реши, че го примамвам да дойде при мен. И тогава се изпусна. Каза, че го примамвам да се върне в Лос Анджелис. Точно така каза. Да се върне.
— Добре, Джак. Само че може да те е разигравал. Може нарочно да го е казал и всъщност да е в Лос Анджелис. Затова ми се ще да беше записал разговора. За да можем да го анализираме.
Не се бях сетил за това.
— Ами, съжалявам, не го записах. Но има още нещо.
— Какво?
Рейчъл говореше кратко и делово. Зачудих се дали някой не я слуша.
— Той или продължава да влиза в нашата компютърна система, или ни е пуснал някаква шпионска програма.
— В „Таймс“ ли? Защо смяташ така?
— Знае какво се подготвя за утрешния брой. И че аз не съм автор на нито един от репортажите.
— Това вече е следа, която бихме могли да проверим — възбудено рече тя.
— Да бе! Трудничко ще накарате „Таймс“ да ви окаже съдействие. Пък и ако е толкова умен, колкото смяташ, шпионската му програма или е непроследима, или просто ще я изключи.
— Все пак си струва да опитаме. Ще накарам някой от медийния ни отдел да се свърже с „Таймс“.
Кимнах.
— Човек никога не знае. Това може да положи началото на цяла нова епоха в сътрудничеството между медиите и органите на реда. Нещо като нас с теб, Рейчъл, само че по-мащабно.
Усмихнах се. Надявах се, че и тя се усмихва.
— Голям оптимист си, Джак. Като стана въпрос за сътрудничество, може ли да пратя човек за телефона ти?
— А какво ще кажеш да дойдеш лично?
— Не мога. В момента съм заета. Казах ти вече.
Не бях сигурен как да разбирам думите й.
— Проблеми ли имаш, Рейчъл?
— Още не знам, но трябва да затварям.
— Поне включиха ли те в следствената група? Позволяват ли ти да работиш по случая?
— Засега да.
— Е, това е добре.
— Да.
Уговорихме се след половин час да посрещна агента, който щеше да дойде за телефона, пред входа на Фоайето с глобуса.