— Добре, ще ви осигурим каквото ви трябва.
— За колко време ще го направите? — попита Бантъм.
— Защо не идете да си вземете по кафе в нашето прекрасно барче? Ще дойда при вас, преди да е изстинало достатъчно, за да можете да го изпиете.
Макгинис се подсмихна.
— Иска да каже, че нямаме барче. Имаме кафемашини, които прекалено загряват водата.
— Благодаря за предложението, но трябва да присъстваме на изпълнението на съдебната заповед — отвърна Бантъм.
— Тогава ме последвайте и ще ви дам нужната информация — каза Карвър. — Само че има един проблем.
— Какъв проблем? — повдигна вежди агентът.
— Трябва ви цялата информация за този уебсайт, но не искате да научат в „Уебдизайн и хостинг“. Така няма да стане. Гарантирам за Дани О’Конър. Той не е терорист. Мисля, че трябва да му съобщим, ако искате да получите всичко необходимо.
Бантъм кимна и взе предложението предвид.
— Ще действаме стъпка по стъпка. Когато се наложи, ще съобщим на господин О’Конър.
Карвър мълчеше, преструваше се, че е очаквал повече. Накрая кимна.
— Както кажете, агент Бантъм.
— Благодаря.
— Тогава да слезем в бункера.
Двамата агенти се изправиха, Чавес също стана.
— Успех, господа — пожела им Макгинис. — Надявам се да заловите престъпниците. Готови сме да ви помогнем с каквото можем.
— Благодаря, господине — каза агент Ричмънд.
На излизане от административния отдел Карвър задържа вратата на агентите, но когато Чавес понечи да ги последва, й препречи пътя.
— Ние ще поемем оттук, благодаря.
Прекрачи прага и затвори вратата.
8. Дом, мил дом
В събота сутрин — бях в стаята си в „Киото“ и четях уводната статия на Лари Бърнард за освобождаването на Алонзо Уинслоу от центъра за задържане на непълнолетни — ми позвъни една позната следователка от Холивудския участък, Байнъм, и каза, че домът ми вече не се смята за местопрестъпление и мога отново да вляза във владение.
— И мога още сега да се прибера вкъщи, така ли?
— Да, разбира се.
— Това означава ли, че следствието е приключило? Освен арестуването на извършителя?
— Не, има още някои неясноти, които се опитваме да изчистим.
— Какви неясноти?
— Ами, например спалното ти бельо и възглавниците.
Вцепених се, но все пак успях да отговоря.
— Какво искаш да кажеш? Тях просто ги нямаше. Взел ги е убиецът.
— Да, и в това няма никаква логика. Анджела беше увита в квадратно полиетиленово фолио, три и половина на три и половина метра. Каквито постилат например бояджиите. Според нас я е убил върху фолиото и после я е увил в него. Не е логично да вземе чаршафите и възглавниците. Не можем да си го обясним.
Не знаех какво да отговоря, така че премълчах.
— Така или иначе, винаги има неясноти — продължи Байнъм. — Във всяко следствие.
— Може ли да те попитам нещо за Анджела, детектив?
— Да?
— Чудех се дали е била… нали разбираш, дали я е измъчвал.
Последва кратко мълчание. Следователката явно обмисляше точно какво да ми каже.
— Съжалявам, но отговорът е „да“. Има данни за изнасилване с твърд предмет и същото бавно задушаване като в другите случаи. Множество следи от въже по шията. Убиецът многократно я е душил и пак я е свестявал. Засега не е ясно дали по този начин я е принуждавал да признае за материала, върху който сте работили двамата, или това просто го е възбуждало.
Замислих се за ужаса, който е преживяла Анджела.
— Нещо друго, Джак? Днес е събота. Надявам се да ми остане половин свободен ден за дъщеря ми.
— Хм, не, извинявай.
— Е, вече можеш да се прибереш у дома. Приятен ден.
Байнъм затвори, а аз останах да седя, потънал в размисъл. Някак си вече не можех да нарека тази къща „дом“. Не бях сигурен, че я искам, защото не бях сигурен, че е „дом“. През последните две нощи в съня ми — малкото часове, през които можех да спя, — се явяваше лицето на Анджела Кук в мрака под леглото и чувах приглушената кашлица, така ловко запечатана в ума ми от нейния убиец. Само че насън всичко се случваше под вода. Китките й не бяха завързани и тя протягаше ръце към мен, докато потъваше. Сетният й вик за помощ излизаше на повърхността като мехурчета и се сливаше със звука, издаден от неизвестния извършител. И тогава се събуждах.