„Аз се променям, вижте как се променям. Вижте как се променям“.
Тази песен беше негов химн, пътеводна светлина. Той усили звука и затвори очи, спусна ръка покрай седалката и натисна бутона, за да наклони облегалката още по-назад.
Музиката го пренесе в миналото. Отвъд всички спомени и кошмари. В съблекалнята с Алма. Тя трябваше да го гледа, само че ръцете й бяха заети с ръкоделие. Не можеше да го следи непрекъснато, а и това не биваше да се очаква от нея. Имаше си правила за майките с деца. Майката носеше пълната отговорност, дори когато е на сцената.
Малкият Уесли направи своя ход — провря се през мънистената завеса тихо като мишле. Беше толкова мъничък, че размърда само пет-шест наниза. Продължи по коридора покрай зловонната баня към мястото, от което мигаха светлините.
Когато зави, видя облечения в смокинг господин Грейбъл — седеше на столче, държеше микрофона и чакаше песента да свърши.
В този край на коридора музиката кънтеше толкова силно, че Уесли не чуваше аплодисментите — нито дюдюкането. Изпълзя зад господин Грейбъл и надникна между краката на столчето. Ярка бяла светлина обливаше сцената. И тогава я видя. Гола пред всички онези мъже. Музиката пулсираше по тялото му.
„Мъжа си обичай, момиче…“
Движеше се в съвършен ритъм с музиката. Сякаш е написана и записана специално за нея. Уесли я гледаше като хипнотизиран. Не искаше музиката да спре. Беше съвършено. Тя беше съвършена и момчето…
Изведнъж го грабнаха изотзад за яката на блузката и го повлякоха обратно по коридора. Алма.
— Ти си много непослушно дете! — сгълча го.
— Не съм — извика Уесли. — Искам да видя…
— Нищо няма да гледаш!
Дръпна го през мънистената завеса в съблекалнята и го натисна да седне върху купчината пухени боа и копринени шалове.
— Лошо момче!… Какво е това?
И насочи показалец под кръста му. Към мястото, където изпитваше странни усещания.
— Аз съм добро момче — измънка Уесли.
— Като те гледам, определено не си. Я да видим какво имаш там.
Пъхна пръсти под колана му и започна да го събува.
— Малък перверзник такъв! — намръщи се. — Сега ще ти покажа какво правим тук с перверзниците.
Уесли се вцепени от страх. Думата, с която го беше нарекла… Не знаеше какво означава. Не знаеше какво да прави.
Внезапното тропане на метал по стъкло проникна през музиката и съня и Карвър подскочи на автомобилната седалка. Огледа се объркано, сети се къде е и извади слушалките от ушите си.
На улицата стоеше Макгинис, хванал каишката на миниатюрно кученце. Карвър видя на пръста му големия пръстен на възпитаниците на Нотърдеймския университет. Сигурно беше почукал с него по стъклото, за да привлече вниманието му.
Отвори прозореца и се наведе напред, за да скрие от шефа си пистолета, който лежеше до бедрото му.
— Какво правиш тук, Уесли?
Преди Карвър да успее да отговори, кучето се разлая и Макгинис му шътна да млъкне.
— Исках да поговорим.
— Защо не дойде вкъщи?
— Защото искам и да ти покажа нещо.
— Какво?
— Качи се и ще те заведа.
— Къде ще ме водиш? Наближава полунощ. Не разби…
— Свързано е с онзиденшното посещение на агентите от ФБР. Струва ми се, че знам кого търсят.
Макгинис се наведе към него.
— Какво става, Уесли? Какво значи това „кого търсят“?
— Просто се качи в колата и ще ти обясня по пътя.
— Ами кучето?
— Вземи го с теб. Няма да се бавим.
Макгинис поклати глава, като че ли цялата тази история ужасно го дразнеше, но после заобиколи автомобила, за да се качи от другата страна. Карвър се наведе напред и бързо затъкна пистолета под колана на кръста си. Щеше да изтърпи неудобството.
Макгинис настани кученцето на задната седалка, седна на предната и заяви:
— И е тя.
— Моля? — учуди се Карвър.
— Кучето. Не я наричай „го“.
— Както предпочиташ. Тя няма да ми опикае седалката, надявам се.
— Не се безпокой. Току-що се изходи.
— Браво на нея. — И докато потегляше, попита: — Къщата ти заключена ли е?
— Да, винаги заключвам, когато излизаме на разходка. Човек трябва да се пази от кварталните хлапетии. Всички знаят, че живея сам.