Понякога, когато в ямата имаше няколко души (както днес), Килиън им предлагаше фаустовска сделка: „Убийте шефа си на гилотината и ще освободя останалите“. „Убийте тази истерично пищяща жена и ще освободя останалите“.
Естествено никога не освобождаваше никого. Но пленниците не го знаеха и в повечето случаи самите те умираха с окървавени ръце.
Петимата в ямата отчаяно дращеха по стените. Прииждащата вода бързо се покачваше.
Една от помощничките на №5 успя да се покатери донякъде по стената — използваше тясна каменна опора, — но един здравеняк бързо я дръпна долу, защото видя в опората своя шанс за оцеляване.
Килиън с огромен интерес ги наблюдаваше от южния балкон.
„Един от тези хора струва двайсет и два милиарда долара — помисли си той. — Другите печелят по около шейсет и пет хиляди годишно. И все пак в момента всички са абсолютно равни.“
„Анархията — каза си Килиън. — Великата изравнителка.“
Скоро водата достигна метър и половина — до гърдите — и двете тигрови акули мълниеносно навлязоха в ямата. Отначало хората се спасяваха върху каменните острови, но след малко и те бяха залети.
Петима души. Две акули.
Грозна гледка.
Акулите нападнаха безпомощните хора — блъскаха ги във водата, повличаха ги под повърхността, разкъсваха ги. Кръв оцвети клокочещите вълни.
След като и втората акула довърши първата си жертва в кървава пяна, двете помощнички се убиха една друга на гилотината.
Както и самият №5.
За да не бъде изяден от акулите, той предпочете сам да си отсече главата.
После всичко свърши и прииждащата вода погълна подиума с гилотината, изличи уликите, акулите погълнаха обезглавените трупове и Джонатан Килиън III се обърна и тръгна към офиса си за обедната телеконференция.
Лица на телевизионни екрани, монтирани на стените.
Лицата на другите членове на Съвета, включващи се от различни точки по света.
Килиън зае мястото си.
Преди пет години беше наследил огромната империя на баща си — лабиринт от компании, известен като „Аксън Корпорейшън“. Освен всичко останало, империята произвеждаше ескадрени миноносци и ракети с голям обсег на действие за американските ВС.
През всяка от трите години след бащината си смърт Джонатан Килиън петкратно бе увеличавал годишните приходи на „Аксън“.
Скоро след това получи официална покана да се включи в Съвета.
— Член номер дванайсет — обърна се към него председателят. — Къде е член номер пет? Отседнал е при вас, нали?
Килиън се усмихна.
— Разтегна си мускул в басейна. В момента личният ми лекар го преглежда.
— Всичко готово ли е?
— Да — отвърна Килиън. — Корабите от „Корморан“ са заели позиции по целия свят, оръжията им са в готовност. Миналата седмица труповете бяха доставени в Америка и моята лаборатория в Норфолк щедро беше оплискана с тяхната кръв — в очакване на американските инспектори. Всички системи са в готовност и очакват сигнала.
Килиън замълча за миг. И направи решителната крачка.
— Естествено, господин председателю — прибави той, — както вече казах, още не е късно да направим още една стъпка…
— Член номер дванайсет — остро го прекъсна председателят. — Курсът на действие е приет и няма да се отклоним от него. Съжалявам, но ако още веднъж повдигнете този въпрос, ще ви бъде наложено наказание.
Килиън сведе глава.
— Както желаете, господин председателю.
Наказанието на Съвета бе нещо, което трябваше да се избягва.
През петдесетте години Джоузеф Кенеди беше изгубил двама от известните си синове за неподчинение на нареждането на Съвета да прекрати деловите си отношения с Япония.
През трийсетте години бебето на Чарлз Линдбърг бе отвлечено и убито, докато самият Линдбърг беше подложен на клеветническа кампания, твърдяща, че е почитател на Адолф Хитлер — само защото се бе възпротивил на заповедта на Съвета да не къса деловите си отношения с нацистите.
От по-ново време датираше случаят с наглия борд на „Енрън“. И всеки знаеше какво се е случило с него.
Телеконференцията напредваше. Джонатан Килиън запази мълчание.
Смяташе, че по този въпрос е по-наясно с нещата от Съвета.
Зимбабвийският експеримент — негова идея — категорично го беше доказал. След десетилетия на икономически репресии от страна на европейците бедните африканци бяха престанали да се интересуват от правото на собственост на белия човек.
И докладът „Хартфорд“ за глобалното увеличаване на населението — и намаляването на населението на Запада — само още повече потвърждаваше неговата позиция.