— Да.
Намръщеното й изражение се смени с искрено любопитство.
— Как се казваш, помагачо на приятели?
— Дейвид Феърфакс.
— Дейвид Феър Факс — бавно повтори тя. — Не срещам често такава проява на преданост, господин Феър Факс.
— Нима? — промълви той.
Японката го стрелна с мамещ поглед.
— Да. Твоят приятел трябва да е страхотен човек, за да вдъхнови такава храброст. Такава храброст, господин Феър Факс, рядко се среща. И е съблазнителна. Опияняваща.
Феърфакс мъчително преглътна.
— Хм…
— И затова ще те оставя жив. За да помогнеш на приятеля си — и за да се срещнем при по-справедливи обстоятелства. Но запомни, Дейвид Феър Факс, ако пак се озовем заедно в ситуация, в която ти защитаваш своя приятел, повече няма да има милост.
Тя прибра пистолета в кобура си, обърна се и вмъкна гъвкавото си тяло в ниската си спортна кола.
И изчезна.
Феърфакс проследи с поглед светкавично отдалечилата се хонда, която се стрелна надолу по рампата. Обезглавеният труп на Томпсън Олифант лежеше на бетона до него, слънцето изгряваше в далечината и воят на полицейските сирени разкъсваше утринната тишина.
ЧЕТВЪРТА АТАКА
26 октомври, 13:00 (френско време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 08:00
Ние живеем в двойствен свят: карнавал на повърхността, консолидиране долу, където е по-важно.
Хляб и зрелища. Само това иска народът.
Крепосттпа дьо Валоа, Бретан, Франция
26 октомври, 14:00 местно време (08:00 ИСВ САЩ)
Тримата минаха по каменния мост, който свързваше крепостта дьо Валоа с континентална Франция.
Шейн Скофийлд.
Либи Гант.
Алоишъз Найт.
Всеки носеше по една бяла медицинска кутия.
Три кутии. Три глави.
Благодарение на факта, че Скофийлд бе един от най-търсените хора в света — и че им предстоеше да влязат в сърцето на този лов, — капитанът и Гант бяха частично дегизирани.
Бяха с мастиленочерни бойни униформи и каски на ИО–88, взети от командосите в товарния самолет. Освен собственото си оръжие двамата носеха и автомати „Метална буря“. За допълнителен ефект брадичката на Скофийлд беше превързана с окървавен бинт и беше с обикновени слънчеви очила, просто за да скрие лицето си.
В джоба на бедрото си обаче носеше едно от модифицираните навигационни устройства на Найт.
Черния рицар натисна звънеца на замъка и каза:
— Тъй като съм единственият от трима ни, който го е правил и преди, аз ще занеса главите на оценителя. Той ще ви помоли да изчакате в някаква охраняема зона.
— Каква охраняема зона?
— Оценителите не се отнасят любезно с ловците на глави, които се опитват да нахлуят при тях и да им откраднат парите. Случвали са се такива неща. Затова оценителите обикновено имат доста кофти охранителни системи. А ако оценителят е този, който си мисля, той не е много симпатичен човек. Във всеки случай просто дръж под око навигатора. Не съм сигурен колко информация ще успея да изсмуча от неговия компютър, но да се надяваме, че ще сваля достатъчно, за да открием кой плаща този лов.
В джоба си Найт носеше също такова навигационно устройство. Подобно на множество такива уреди, то имаше инфрачервен порт за прехвърляне на данни, за да пращаш документи от компютъра в навигатора си, без да ги свързваш с кабел.
Найт обаче беше включил търсеща програма, която позволяваше на устройството му безжично да се свързва с всеки компютър в радиус от три метра.
И това означаваше, че може да прави нещо изключително: можеше да хакне компютър, който не е свързан в мрежа. Стига да се приближи достатъчно.
Портата на замъка се отвори.
Появи се мосю Делакроа, елегантен, както винаги.
— Капитан Найт — тържествено поздрави той. — Чудех се дали ще ви видя.
— Мосю Делакроа — отговори Черния рицар. — Предчувствах, че вие сте оценителят. Тъкмо казвах на колегите си, че сте очарователна личност.
— Разбира се — сухо отвърна швейцарецът и погледна Скофийлд и Гант в снаряжението им от ИО–88. — Нови помощници. Не знаех, че привличате хора от групата на мосю Ларкъм.
— Трудно се намират добри сътрудници — заяви Найт.
— Така е — съгласи се Делакроа. — Заповядайте.
Минаха през лъскавия гараж на замъка, пълен с колекция от скъпи коли: порше „ГТ–2“, Астон Мартин, ламборджини, субару турбо.