Това беше гласът на президента на Съединените щати.
Значи бе истина.
— Сержант Райли — каза президентът. — Всички средства на правителството на Съединените щати са изцяло на ваше разположение. Каквото ви трябва, само кажете на помощник-секретар Моузли. Трябва да защитите Шейн Скофийлд. Действайте.
И затвори.
Книга II подсвирна.
— Е, какво ви трябва? — попита Скот Моузли.
Майка и Книга се спогледаха.
— Ти върви — каза Книга. — Спаси Плашило. Аз ще разбера каква е цялата тая история.
— Дадено — отвърна Майка.
И бързо посочи Руфъс, но се обърна към Моузли.
— Трябва ми ей онзи. И неговият самолет, зареден догоре. Плюс свободен коридор от Англия. Знаем къде е Плашило и трябва веднага да отидем при него.
— Мога да уредя възможно най-бързия… — започна помощник-секретарят.
— Да, обаче аз още не ти вярвам — изръмжа Майка. — Виж, на Руфъс му имам вяра. И освен това той е достатъчно бърз.
— Добре. — Скот Моузли кимна на един от хората си. — Заредете самолета. Освободете небето.
После се обърна към Книга.
— Ами вие?
Но сержантът още не бе свършил с Майка.
— Успех. Спаси го.
— Ще направя каквото мога. — Тя отпраши към Руфъс при изтребителя. След няколко минути резервоарите му бяха заредени и „Гарванът“ се издигна в небето и изчезна в далечината.
Едва тогава Книга II се обърна към Скот Моузли и каза:
— Трябва ми видеокасетофон.
Състезателната кола на Скофийлд се носеше по крайбрежието на Северозападна Франция.
Пътят от крепостта дьо Валоа беше известен като Le grande rue de la mer — Великия морски път.
Врязан в скалите над Атлантическия океан, той представляваше великолепна крайморска магистрала с ниска бетонна мантинела, под която зееше сто и двайсет метрова бездна. Коварните завои тук-там се редуваха с тунели, минаващи през скалистите носове.
Тъй като петнайсетте километра земя около крепостта дьо Валоа принадлежаха на Джонатан Килиън, това беше частен път. На две места по дължината му от него се отклоняваха шосета — едното нагоре, към частната писта на милиардера, другото стръмно надолу, към огромен кей.
Електриковосиньото субару на Скофийлд летеше по възхитителния крайморски път със сто и осемдесет километра в час. Двигателят тихо бръмчеше с включен турбоускорител. Мощната система четири по четири бе идеална за опасните завои на Великия морски път.
Петте суперколи на Изпълнителни решения: порше, ферари и три пежо, също не изоставаха.
— Найт! — извика Скофийлд във виброфона си. — Чуваш ли ме? Имаме… хм… малък проблем.
— Идвам — чу се спокойният отговор.
Точно в този момент на километър и половина след субаруто на Скофийлд — далеч зад последния преследвач — от крепостта дьо Валоа изхвърча една последна кола и мина по подвижния мост.
Ламборджини „Диабло“.
Дванайсетцилиндрова. Със заден спойлер. Суперниска. Суперготина. Супербърза.
Цялата черна, естествено.
Скофийлд включи сателитната си радиосистема.
— Книга! Майка! Чувате ли ме?
Гласът на Майка незабавно му отговори:
— Чувам те, Плашило.
— Вече не сме в замъка — съобщи капитанът. — Отдалечаваме се по пътя от него. Насочваме се на север.
— Какво стана?
— Започна добре, обаче после се появиха почти всички кофти типове на света.
— Успя ли вече да разрушиш всичко?
— Още не, но мисля по въпроса. Идвате ли?
— Почти стигнахме. Аз съм с Руфъс в „Гарвана“. Книга остана в Лондон, за да проучи какъв е тоя лов. Аз съм на двайсетина минути от теб.
— Двайсет минути — мрачно повтори Скофийлд. — Не съм сигурен, че ще издържим толкова.
— Трябва, Плашило, щото имам много да ти разправям.
— Обобщи информацията. Най-много двайсет и пет думи.
— Американските власти знаят за лова на хора и хвърлят всичко в твоя защита. Ти си почти застрашен от изчезване вид. Затова си пренеси задника на американска територия. Посолство, консулство, нещо такова.
Скофийлд зави на поредния опасен завой — и изведнъж пред него се разкри страхотна гледка.
Великият морски път изчезваше в далечината, лъкатушейки километри наред като плоска черна лента покрай крайбрежните скали.
— Американските власти искат да ми помогнат, така ли? — попита капитанът — От собствен опит знам, че американските власти не се грижат за никой друг, освен за себе си.
— Хм, Плашило… — прекъсна разговора Гант. — Имаме проблем.
— Какъв? — Скофийлд рязко погледна напред. — По дяволите! Изпълнителни решения сигурно са повикали свои хора…
На осемстотин метра пред тях шосето се раздвояваше и нагоре към скалите надясно се отклоняваше страничен път. Той водеше към пистата и в момента два големи тира без ремаркета с бясна скорост се спускаха по стръмния склон към колата на Скофийлд и Гант.