Бащата на Джон не се появи в съда. В интервю пред телевизията той заяви, че се отказва от такъв син — крадец и убиец. Джон не се впечатли особено, през последните няколко години той практически беше забравил за баща си, а ако си спомняше, то бе с отвращение и ярост.
Джон не изпитваше особени неудобства в затвора. Беше свикнал с аскетичния живот. При това само след няколко седмици в килията го назначиха като служител в затворническата библиотека и го допуснаха до компютъра.
Колкото и дълго да се точеха тези две години, в края на краищата свършиха. Излизайки на свобода, Джон продължи своята дейност в сферата на „пласиране на чуждестранни инвестиции на родна територия“. Този път обаче действаше по-хитро и гъвкаво. Джон разработи компютърна програма, с помощта на която от банкови сметки можеха да бъдат отмъквани големи суми. После реши да се заеме с подправянето на голяма серия електронни карти на една известна френска телефонна компания.
Ирония на съдбата бе, че тази телефонна компания сама поръча на Джон подготовката на картите. Потърсиха го, защото бе смятан за един от най-добрите специалисти по съвременни технологии. Поръчката бе изпълнена за рекордно къс срок. Електронните карти за плащане на телефонни разговори съответстваха на световните стандарти и притежаваха надеждна система на защита. Обаче парите от тях невинаги стигаха до сметките на телефонната компания. Част от сумите изчезваше безследно.
В крайна сметка сумата на липсите достигна петна десет милиона долара. Този път правоохранителните органи във Франция се захванаха сериозно с компютърните фокуси на мистър Джон Уотсън. Осъдиха го на пет години лишаване от свобода. Обаче Джон, след като обжалва, излезе на свобода под солидна парична гаранция.
Скоро след това „подсъдимият Уотсън“ изчезна безследно. Вместо него на бял свят се появи свободният човек Дейвид Флин. А Уотсън бе обявен за международно издирване.
След като пристигна в Москва, Флин беше много предпазлив. Квартирата, в която той се срещаше с Вера, не бе единствена. Дейвид нае още няколко жилища, като оставаше във всяко не повече от седмица.
Докато ухажваше Вера, Флин продължи своята „експроприация на експроприаторите“. И докато английското и френското правосъдие го търсеше в Латинска Америка, той продължаваше от самото сърце на Русия да премята както англичани, така и французи.
Никой, абсолютно никое земно същество не се досещаше, че освен да прелъстява Вера Акишина, той имаше в Москва и друга, по-малко благородна, но не по-малко съществена цел.
4.
Вера и Стас седяха в студентското кафене. Пред всеки имаше по чаша с кафе. Стас дори не поглеждаше кафето си, а Вера разсеяно въртеше чашката върху чинийката.
Лицето на Стас бе бледно и напрегнато. Вера, наопаки, изглеждаше прекрасно. Този ден тя бе много красива — фино лице, дълга светла коса, плавни аристократични движения.
Гледайки я, Стас изведнъж изпита остро, парещо чувство на болка. Изведнъж разбра (за пръв път през живота си), че той и това момиче са абсолютно различни, че са замесени от различно тесто, че нямат и не могат да имат нищо общо. И че въобще е неразбираемо как, по какъв начин и защо съдбата ги бе събрала заедно.
Паузата стана тягостна. Вера нямаше намерение да нарушава напрегнатата тишина, затова Стас реши да заговори пръв.
— К-къде беше? — попита той с треперещ, леко истеричен глас.
— Едва ли ще ти е интересно — апатично отвърна Вера.
— Що за г-глупости говориш? Как така ще ми е неинтересно? Нали си моето момиче?
Вера лениво сви рамене (изобщо не й се искаше да говори на тази тема).
— Е, и какво? Днес съм аз, утре ще е някоя друга…
Тоцки учудено се втренчи в нея.
— За какво н-намекваш?
— За нищо. Просто животът е такъв, Стас. Хората се срещат и се разделят. И в това няма нищо страшно.
— Мислиш ли, че не съм се тревожил? М-място не можех да си намеря! Знаеш ли колко се т-тревожих?
Вера се усмихна. Изведнъж Стас й се стори ужасно скучен и досаден.