— И какво? — попита тя.
— Ами аз… — Тоцки млъкна. Явно не знаеше какво повече да каже.
Вера равнодушно чакаше, докато той събере мислите и силите си.
— Аз дори щях да ходя в м-милицията! — изстреля най-сетне Стас. — Исках да настоявам да започнат да те т-търсят! Но баща ти ми забрани. Каза, че м-милицията само ще п-попречи. И че п-похитителите могат да се разсърдят и да ти п-причинят болка.
„Болка“ — помисли си Вера. Тя си спомни веселите лица на Грув и Максимович, припомни си с какъв жаден интерес те обсъждаха новите идеи на Вера и думите на Тоцки й се сториха чудовищно глупави и безсмислени.
— Излишно си се тревожил — спокойно каза Вера. — Нищо не ме заплашваше.
— Как така не те е заплашвало? — учуди се Стас. — Нали беше отвлечена?
— Не — твърдо каза Вера. — Никой не ме е отвличал. Сама напуснах дома си.
Беше смешно да гледаш Стас. Бузите му се покриха с розови петна, а очите му бяха учудени и изплашени като на кученце.
— Но з-защо не ми каза н-нищо? — възмутено каза той. — Защо не си казала нищо и на родителите си? З-зна-еш ли колко се вълнувахме з-заради тебе? А когато от-твлякоха и Сергей Михайлович, ние с майка ти едва не се побъркахме!… — Споменавайки за бащата на Вера, Стас веднага разбра колко нетактичен е бил и мъчително почервеня. — Между другото, има ли нещо н-ново за него? — тихо попита той.
Вера поклати глава.
— Не. Похитителите са поискали пари, но не са казали къде и кога трябва да бъдат предадени.
— Странно — каза Тоцки. — Всичко това е много странно.
— Кафето ти изстива — каза Вера.
— Кафето? — разсеяно повтори Стас. Той смутено погледна чашата си. След това премести погледа си върху Вера и нервно се намръщи. — К-какво общо има тук кафето? Ние г-говорим за тебе. Напуснала си дома си, и т-това мога да разбера. Но къде си била? Къде беше, Вера?
— Където съм била, там вече ме няма — неочаквано рязко отвърна Вера. — И знаеш ли какво… Вече не искам да съм твоето момиче. Не ме търси повече, разбра ли?
Лицето на Тоцки се вцепени.
— Н-нищо не разбирам. Не иск-каш да се виждаме повече? — смутено попита той.
Вера кимна.
— Н-но защо?
— Защото си ми омръзнал — кратко отвърна Вера. След това добави с малко по-мек глас: — Стас, вече не те обичам, разбери го! Било, каквото било. Отношенията се изчерпаха. В това няма нищо странно и страшно.
Тоцки изглеждаше окончателно объркан.
— Им-маш си д-друг? — попита той с помъртвял глас.
„Не“ — искаше да му каже Вера, но вместо това неочаквано изрече:
— Да, Стас. Има друг. И аз искам да се омъжа за него. Извини ме, че не ти казах по-рано.
Стас леко разтърси глава, като че ли прогонваше нещо натрапчиво, и тихо каза:
— Луд-дост някаква… Откъде се взе? Нали досега го нямаше?
Вера се усмихна.
— Много смешно го каза, Стас. Вярно е, по-рано го нямаше, но сега го има. Такъв е животът.
— И как се казва? — попита Стас, съвземайки се и гледайки към Вера изпод смръщените си вежди.
— Казва се Дейвид. Дейвид Флин. Той е чужденец.
Самата Вера не знаеше защо каза на Стас името на англичанина.
— Виж ти — тихо произнесе Тоцки. — Интересно… Много интересно. И откъде се появи?
— Това няма значение, Стас. Важното е, че ние повече няма да се срещаме. Искам да си напълно наясно с това. — Вера вдигна ръка и погледна часовничето си. — Трябва да тръгвам — каза тя. — Не се сърди. Няма, нали? Така или иначе не аз съм момичето, което ти трябва.
Вера стана, целуна Стас по бузата, обърна се и си тръгна, без да погледне нито веднъж към него, а той я изпрати с поглед до вратата с надеждата, че тя ще се опомни и ще се върне — тогава цялото това натрапчиво и глупаво видение ще изчезне яко дим.
Но Вера си замина.
Стас разсеяно отпи от чашата с изстинало кафе, след това извади от джоба си джиесем и визитната картичка на Денис Грязнов.
— Ало, Денис Андреевич?… Здравейте, аз съм Стас Тоцки… Да-да, същият… Трябва спешно да поговоря с вас… Когато ви е удобно… Добре, става. Довиждане.
5.
Стас Тоцки и Денис Грязнов се срещнаха в градинката до кино „Пушкин“. Грязнов отиде до пейката, на която го чакаше Тоцки, стисна му ръка и седна до него.
— Кажете, Стас, какво толкова важно имате да ми съобщите?
Тоцки се навъси, помълча малко, след това проговори с такъв глас, като че ли всяка дума излизаше от гърлото му с неимоверно усилие:
— Вие знаете къде е б-била Вера през цялото това време, нали?
— Ще си позволя да оставя въпроса ви без отговор — каза Денис.
— Т-така си и мислех. — Тоцки разроши с пръсти косата си. — Н-не бих казал, че т-това е честно от ваша страна, но… След като не казвате, значи имате основателни причини.
Денис неопределено сви рамене.
— З-значи ги има — усмихна се Стас. — Добре. Кажете ми, Денис Андреевич, познато ли ви е името Дейвид Флин?
— Дейвид Флин? — Денис си спомни своя отдавнашен разговор с приятелката на Вера — Ина Шилова. Тогава тя спомена някакъв Дейвид, но не уточни фамилията му. — Не — каза Денис. — Не познавам никакъв Флин. А вие защо попитахте?
— Работата е там, че Вера ме напусна. Изостави ме заради този Флин.
— Така ли?
— Да — кимна Тоцки. — Каза ми, че ще се женят. — Стас потри слепоочията си с пръсти и мъчително се намръщи. — Нали разбирате, аз м-много обичам Вера — продължи той. — И за мене е важно кой ще бъде с нея.
— Стас, аз не знам нищо за Дейвид Флин — повтори Денис. — Уверявам ви, че нейното, аа… изчезване не е било свързано с никакъв Флин.
— Ясно — въздъхна Стас. — Надявах се да знаете нещо. Но щом е така, то… — Той млъкна и оброни глава.
„Жалко за момчето — мислеше си Денис, гледайки Тоцки. — Изглежда, наистина е луд по това момиче. А и този Флин е прекалено загадъчна личност. Вера Акишина се готви да се омъжва за него, а в същото време никой нищо не знае за тоя тип. Не са на хубаво всички тия тайни, никак не са на хубаво.“
— Вижте какво, Стас — каза Денис на Тоцки. — Мога да се опитам да направя някакви справки за този Флин. По собствените си канали.
Тоцки вдигна глава и недоверчиво погледна Денис.
— Наистина ли ще го направите — попита той с надежда.
— Ще го направя — кимна Денис. — Изобщо не е ясно дали този ваш Флин съществува. Но ако го има, аз ще разбера кой е той.
— И ще ми кажете?
— После ще видим — каза Денис. — Това ли е всичко, което искате да ми разкажете?
— Това е — отвърна Тоцки.
— В такъв случай аз трябва да тръгвам. Благодаря за обаждането. Ако разберете нещо ново — информирайте ме.
Тоцки обеща. Денис здраво стисна ръката му и си тръгна, оставяйки момчето насаме с неговите тъжни мисли.