— А кой е правил снимката?
Муравьов погледна към Грязнов под насмешливо извитите си вежди и каза:
— Я как се впрегнахте! Виждам, че действително харесвате работата си. Снимката е направена от наш агент. Пълно е с тях на всяка международна изложба. Мотаят се с камери в ръката, правят се на журналисти. След това снимките се анализират и отиват в архива. Понякога това ни помага в работата — да се установят връзките между различни хора, да се наблюдават отношенията им, да се създават версии и така нататък.
— И това ли е всичко? — разочаровано попита Денис.
Муравьов кимна.
— Засега толкова.
— Не е кой знае какво — въздъхна Грязнов.
Муравьов се усмихна и сви рамене.
— Предупредих ви. А сега ми разкажете всичко още веднъж, само че вече с всички подробности.
— Добре де… — Денис Грязнов въздъхна, предчувствайки уморителното и досадно ровичкане в дребните детайли. — Щом настоявате, ще ви разкажа…
Разговорът им продължи още половин час, след което Муравьов си замина, пожелавайки на Денис успехи в „лова на особено опасните твари, които ни тровят живота“. Без да уточнява кои са тия „ние“.
7.
Още същия ден Денис Грязнов преразказа своя разговор с Муравьов на Турецки.
— Филмчето е интересно — резюмира Александър Борисович, след като изслуша младия си колега. — Милиардер и компютърен мошеник — какво би могло да ги свързва?
— Щеше ми се да знам — изръмжа Денис. — Всичко това ми е вече дотука — чукна той с ръба на дланта си по шията. — Първо дъщерята, след това бащата, сетне цялата тази банда млади хакери. А освен това и някакъв гений от световен мащаб. Колкото по-навътре в гората, толкова повече вълци.
— Странно е, че хората на Интерпол няма за какво да се хванат — продължи разсъжденията си Турецки. — По всичко изглежда, че ще трябва да се срещнем с този Муравьов.
— Точно така — потвърди Денис, — да се срещнем и да поговорим с него както трябва. Как е при теб с това дело? Нещата движат ли се?
Мрачното лице на Турецки показваше доколко му е омръзнало да отговаря на този въпрос. Обаче на Грязнов все пак отговори:
— Как да ти кажа, Дениска… Има някакъв напредък. Наскоро например стана ясно, че някакви хора са ходили при готвача Соколов. Не са изглеждали като бандити. По-скоро са били ченгета.
— Драматично! Наистина ли си убеден, че в тая история са забъркани и ченгета?
Турецки недоволно поклати глава.
— Нищо не мисля, Денис. Нямам достатъчно информация. Просто събирам факти и се опитвам на тяхно основание да построя версия. Няма какво да ти обяснявам, не си новак в тия неща.
— Което си е вярно, вярно е — съгласи се Денис. — Говори ли с чичо ми за тия неща?
— Говорих — каза Турецки. — Проверява информацията. Между другото обади му се. А още по-добре ще е, ако му отидеш на гости. Според мен той и досега не се чувства на мястото си, след като го преместиха в Главното управление за вътрешна сигурност.
— Всеки би го разбрал — философски изрече Денис. — На кого му е приятно да арестува своите хора?
Турецки гневно го изгледа.
— Не говори глупости, Денис! Може ли един престъпник да ти е близък?
Денис видимо се смути.
— Имах предвид, че престъпниците, които той сега преследва, също носят пагони.
— Носят — съгласи се Турецки. — Но това не ги прави недосегаеми. Бандитът винаги си е бандит, каквато и кожа да навлече. Стига толкова. Надявам се, че вече си организирал следенето на Вера Акишина?
— Разбира се — кимна Денис.
— Мисля, че и ония от Интерпол са направили също то. И доста ще се вкиснат, ако твоите момчета започнат да им пречат.
— Нали ги знаеш моите, Александър Борисович. Те са по-незабележими от сянка.
— Да бе! Как се държи Татяна Акишина? Виждала ли се е с Херсонски?
— Не. Даже и по телефона не си говорят. Възможно е да са усетили, че ги следим.
— Едва ли. По-скоро са предпазливи. Къде е тя сега?
— На работа.
— В музикалната школа?
— Да.
— Кой я наблюдава?
— Филя Агеев.
Турецки кимна одобрително.
— Добре. Нека да продължават наблюдението. А аз ще прескоча до училището й — ще ми се да си поговорим. Събрах известна информация за нея. Убеден съм, че Татяна Олеговна няма да откаже да си побъбрим.