— Зависи от вас — строго отвърна Турецки.
— От мен? — учуди се Акишина.
Александър Борисович кимна.
— Точно така. Къде можем да поговорим?
— Мм… Може и в учителската, но там е пълно с хора. — Татяна Олеговна смутено погледна Турецки.
— Другите няма да ни пречат — каза Александър Борисович. — Татяна Олеговна, пушите ли?
— Понякога — каза Акишина.
— А къде пушите?
— Имаме специално място за пушачи. Но е възможно и там да има хора.
— Тогава какво ще кажете да се поразходим навън? Нали в момента имате свободен час?
Акишина погледна стенния часовник и кимна.
— Да, имам почти половин час. Ако искате, можем да се поразходим. Само да си наметна шлифера.
Близо до музикалната школа, в която работеше Акишина, имаше малка градинка. Акишина и Турецки се отправиха към нея.
Седнаха на една от пейките. Турецки запали цигара.
— Татяна Олеговна — започна тихо той. — Разговорът ни ще бъде сериозен. Искам да отговаряте на въпросите ми ясно и честно.
Акишина изгледа Турецки и изведнъж се усмихна ослепително — явно тази усмивка винаги й вършеше работа, когато разговаряше с мъже.
— Говорите така, сякаш съм на разпит в кабинета ви — закачливо каза тя.
— Надявам се, че няма да стигнем дотам — каза Турецки без никакво чувство за хумор. — Как е Вера? При нея всичко наред ли е?
Акишина погледна косо Турецки. Сви рамене.
— Какво би трябвало да й има?
Турецки се подсмихна. Тази жена явно умееше да лъже — интонацията й бе абсолютно спокойна, с лек оттенък на учудване.
— Известно ни е, че се срещате с Андрей Максимович — каза Турецки.
Едва сега Акишина леко побледня.
— Какво значи: срещам се? — попита тя. — И изобщо, кой е тоя Андрей Максимович?
— Андрей Максимович е човекът, който е отвлякъл дъщеря ви, Татяна Олеговна. А Денис Грязнов е мой стар познат. Знам всички детайли на това разследване. Предполагам, сте наясно, че Максимович е заплашен от седем години затвор?
Като че ли внезапен студ обзе Татяна Олеговна и тя потрепери.
— Не е имало никакво отвличане — категорично изрече тя. — Ако не вярвате — попитайте Вера.
Турецки поклати глава.
— Не говоря за отвличането. Максимович и неговите приятели ще бъдат обвинени за престъпления по параграф втори на член сто седемдесет и седми от Наказателния кодекс на Руската федерация — изготвяне и разпространение на фалшиви кредитни карти и други платежни документи. Наказанието, предвидено по този член, е от четири до седем години.
Акишина продължаваше да мълчи.
— Надявам се, че вие нямате нищо общо с всичко това?
— Въобще нямам никаква представа. А това, че съм изменяла на съпруга си… Аз съм само една влюбена жена, нищо повече. Нима това е престъпление — да обичаш някой, който е по-млад от теб?
Бузата на Александър Борисович нервно потрепна.
— Недейте, аз не говоря за това. Вие сте знаели, че Вера е в Подолск. И сте знаели, че тя участва в производството на фалшиви карти.
Известно време лицето на Акишина остана студено и непроницаемо. След малко тя се съвзе и изрече с мек глас:
— Не знаех нищо. Подозирах, че са замислили някаква авантюра, но Андрей никога не ме е посвещавал в делата си. Той само ми каза, че им трябва добър програмист. И после добави, че Вера ще получи добри пари за работата си. Не знам как бихте постъпили вие, но този аргумент ме убеди напълно. Верочка учи в престижно висше училище срещу заплащане. Освен това се нуждае от пари за модни дрешки, за джобни разходи. Нали ги знаете младите. Сергей Михайлович е много строг баща. Никога не е глезил Верочка. И тя си е решила: никой няма да пострада, ако се появят малко допълнителни пари.
Турецки въздъхна.
— Татяна Олеговна, стига ме будалкахте.
Миглите на Акишина обидено потрепнаха.
— Да не би да намеквате, че ви лъжа?
— Вече го казах. Лъжете ме, при това доста неумело. Искам да ви напомня, че не сте в класната си стая, а аз все пак съм вече възрастен човек. Затова престанете да извъртате.
Върху очите на Акишина се появиха сълзи. Тя се намръщи и с нервен жест вдигна яката на шлифера си.
— Вероятно ви е навик да обиждате жени? — попита тя с треперещ глас.