Турецки внимателно изгледа обидения й изискан профил и поклати глава.
— Учудва ме вашата наивност — каза той. — Наистина ли си представяте, че сте заобиколена от идиоти? Или… — той сви рамене. — Не знам, общо взето, изглеждате напълно нормална жена.
— Благодаря — промърмори Акишина. — Много ви благодаря за деликатното отношение към дамите. Можехте веднага да ми нахлузите белезниците. Или да опрете дулото на пистолет в слепоочието ми.
— Не преувеличавайте. По-добре би било да ми кажете дали предварително сте знаели, че вашият съпруг ще бъде отвлечен?
— Какво?! Вие в ред ли сте? — изсмя се нервно Акишина. — Според вас аз съм участвала в отвличането на собствения си съпруг?
— Защо не? — усмихна се Александър Борисович. — След като сте участвали в отвличането на дъщеря си.
Акишина тихо застена.
— Колко пъти трябва да повтарям — това не беше отвличане! Това е само някакво досадно недоразумение, би трябвало да ви е ясно! Вече се извиних на Грязнов и платих всичко, което дължах. Докога ще се занимаваме с това?
— Добре, стига толкова — сви рамене Турецки. — Нека сега си поговорим за нещо друго.
Александър Борисович пъхна ръка в джоба на якето си и извади пачка фотографии. Акишина се втренчи в снимките и присви очи.
— Какво е това — припряно попита тя.
— Вие — отвърна Турецки. — Вашата собствена персона.
Той взе най-горната снимка и я подаде на Татяна Олеговна.
— Искате ли да я разгледате?
Акишина взе снимката и късогледо примижавайки, я приближи до очите си. И без това слабото й лице се изостри още повече. Тя бавно плъзна погледа си към Турецки.
— Значи, вие… — устните на Татяна Олеговна затрепериха — Боже, колко долно е това!
— Съгласен съм с вас — въздъхна Турецки. — В това няма нищо приятно. Не можеш да вършиш мръсна работа, без да се изцапаш. При това…
— Какво има на останалите? — прекъсна го Акишина.
— Няма значение — спокойно каза Турецки, старателно събра фотографиите й, прибра снопчето в джоба си. Извърна се към Акишина: — А сега какво? Стига ли ви това, което видяхте, или искате да чуете и записа на разговора ви с Херсонски?
— Не искам да слушам никакъв запис! — изкрещя Акишина с неприятно писклив глас.
— Толкова по-добре — тогава ще го чуете в съда.
Устните на Акишина побеляха. Тя вдигна ръце и притисна към лицето си тесни бледи длани.
— Господи… И откъде се взехте всички вие? — Тя отлепи ръце от лицето си и отново погледна Турецки, като този път не скриваше ненавистта си. — Врете се, нали? Пъхате си носа в чужди работи? Ровите в мръсното бельо като торни бръмбари. И вероятно се гордеете с това, което вършите.
Турецки я слушаше, без да я прекъсва. Докато слушаше, от време на време тръскаше цигарата си. Вече му беше напълно ясно, че Акишина по природа е истеричка, и не искаше да измъчва болните й нерви с груби думи. Беше решил да я изслуша. В стремежа си към словоизлияния склонните към истерия хора обикновено казват повече, отколкото би им се искало. Както се казва, издънват се. Те просто не са в състояние да се спрат. Очевидно Акишина имаше тъкмо такъв припадък. Лицето й, което допреди минута бе бледо, сега възбудено порозовя. Очите й блестяха със зъл истеричен блясък. Пръстите на ръцете й, отпуснати върху коленете, нервно потрепваха, като че ли по тях пулсираше електрически ток. Тя говореше бързо и накъсано.
— Мислите си, че сте ме хванали, нали? Притиснали сте ме до стената, или както вие там го наричате. Сега ще рапортувате на началството си, че сте хванали още една престъпничка! Похитила собствения си съпруг! Боже мой, каква глупост… Но защо? След като сте толкова умен, отговорете ми: за какво ми е притрябвало да го отвличам? За пари? Но всичко, което имахме със Серьожа, бе общо. Ако се нуждаех от пари, просто трябваше да ги поискам от него. Винаги ми е давал това, което ми трябва.
— Тогава защо организирахте отвличането му?
— Искате да знаете защо? Ще ви кажа! И знаете ли защо? Защото прекалено много се мотаеше в краката ми! Пречеше на нещо, което би могло да помогне на десетки хиляди хора.
— Имате предвид бизнеса на Херсонски?
— Защо използвате с мен подобен тон? Все пак ми се струва, че не сме във вашата прокуратура. Няма да ви позволя да разговаряте с мен на това място и с такъв тон!
— Извинете, не исках да ви обидя.
— Но го направихте!