— Татяна Олеговна — меко, почти ласкаво отвърна той. — Отвличайки мъжа ви, Херсонски е извършил престъпление. Но все още не е късно всичко да се оправи. Сигурно въобще не сте си представяли, че нещата ще стигнат толкова далече.
— Ама господи, разбира се! Естествено, не ми е хрумвало, че всичко ще стигне чак дотам! — Явно Акишина се бе хванала за думите на Турецки като за спасителната сламка. — Въобще не съм си и помисляла, че ще причиня вреда на Сергей. Яша каза, че нервите на Сергей не са в ред и че с упорството си вреди не само на себе си, но и на колектива.
„Точно това е отговорът“ — зарадва се вътрешно Александър Борисович. И без да позволи на Акишина да прекъсне разговора, той напористо попита:
— И какво точно поиска от вас?
— Да мълча. Да мълча и освен това… да се обадя на милицията и в агенция „Глория“. Трябваше да се правя на разстроена и уплашена съпруга. Не ми беше трудно, защото всъщност наистина бях изплашена. Парите, които платих на Грязнов, получих също от Яша. Правех всичко за добро, разбирате ли? Исках да се съберем с Яша и той обеща, че ще се оженим, но преди това трябвало да приключи с някаква сделка. Само още една, след което ще сме щастливи завинаги!
— Да, разбирам. Къде го крие Херсонски?
— Не знам. — Татяна Олеговна намръщи красивото си челце. — В някаква вила в Подмосковието.
— Къде е тази вила? — рязко попита Турецки.
— Не знам. Аз… дочух нещо за Митишчи.
— Кой му е помогнал да организира отвличането? Милицията? Не ви ли е споменавал нещо за милиция?
Акишина нервно изхлипа.
— Господи, нищо не помня! Като че ли каза… Не знам, нищо не знам…
— А някакви имена? — напираше Турецки. — Херсонски каза ли имената им?
— Не. Не ми е казвал нищо. Чух, че говори с някого по телефона и го наричаше „майор“. След това спомена нещо за „вашите ченгешки номера“… Нищо друго не си спомням.
Акишина бе почти в треска. Кръвта отново се отля от красивото й лице, то се превърна в гипсова маска.
— Той плати ли ви, за да мълчите? — попита Турецки с доста по-спокоен глас.
Акишина прехапа долната си устна и кимна.
— Колко?
— Десет хиляди — каза Акишина. — В долари.
— Хм… Ясно.
— Мислех, че е за добро. — Акишина едва сдържаше сълзите си. — Исках Верочка да бъде щастлива. Търсех и собственото си щастие. Семейният ни живот се бе превърнал в кошмар. Аз не обичах Сергей и той ми отвръщаше със същото. Никога не гледаше на мен като на човек, предпочиташе да бъда куклата. Кукла, която да показва на приятелите си, за да ги накара да му завиждат. Красивата кукла! Докато Яша откри в мен човека. Човек, разбирате ли? Той наистина ме обичаше!
— А Максимович? — тихо попита Турецки.
Татяна Олеговна се сепна. Тя вдигна ръце и отново прилепи длани до лицето си. След това раменете й потръпнаха. По изящния й нос потекоха сълзи. Тя зарида.
3.
Сергей Михайлович Акишин почти не се сещаше за жена си. През последните няколко години той все повече се отчуждаваше от нея. Ако се замислеше сериозно, тя никога не му е била особено близка. Ставаше все по-мълчалива, само премигваше, когато Сергей Михайлович се опитваше да я упрекне в нещо или да има някакви претенции.
През последните години обаче непостоянният характер на съпругата му все по-често вземаше връх. Тя вече не мълчеше, мигайки тъпо и изслушвайки с нетърпеливо разбиране парливите думи на мъжа си. Започна да си отваря устата и имаше случаи, когато обсипваше Сергей Михайлович с такива отбрани псувни, че той можеше само да се чуди: това пък откъде го е наскубала?
Докато седеше в килера със завързани очи и с ръце, оковани в белезници зад гърба му, Сергей Михайлович си представяше своята жена като илюстрация в дамско списание, посветено на семейния живот. Вера бе нещо друго. Въпреки че тя винаги изглеждаше сдържана и спокойна, Сергей Михайлович бе сигурен, че дъщеря му много го обича. А самият той направо я обожаваше. Дори сега, вдишвайки спарения и прашен въздух в килера, той не обръщаше, или поне почти не обръщаше внимание на страданията си. Болеше го сърцето заради дъщеря му.
Ключалката изщрака, вратата на килера се отвори. Сергей Михайлович усети светлината през превръзката, стегнала очите му, и леко се размърда.
— Какво, скапаняко, кльопа ти се, нали? — подигравателно го попита бандитът. — Локай чорбата. Днеска ти е празник.