Върху пода до Акишин шумно плъзнаха алуминиева чиния с храна.
— Мамка му, пак ще трябва да те тъпча с лъжичката — недоволно изръмжа бандитът. — Що не вземеш да пукнеш по-набързо.
— Ами убий ме — безволно каза Акишин. — Застреляй ме.
— Да ми беше паднал, мършо, щях да те удуша със собствените си ръце — честно си призна бандитът.
— Че защо не ме удушиш?
— Яко те вардят. Не знам защо, ама на Десантника му трябваш жив.
— Десантника ли ти е началник? — попита Сергей Михайлович.
Лъжицата застърга по алуминиевите ръбове на чинията.
— Затвори си плямпалото — вяло отвърна бандитът. — Време е да кльопаш.
Бандитът натика лъжичката с каша между устните на Акишин. Сергей Михайлович мълчаливо се извърна.
— Ти к’во бе, мършо?! — смая се бандитът. — Чуй бе, животно! Що млъкна? Да не би да си обявил гладна стачка?
— Искам да знам как е дъщеря ми — каза Сергей Михайлович.
— Дъщеря ти?
— Да.
— Я не ме пързаляй! — засмя се бандитът. — Де да я знам.
— Ако ти не знаеш, началникът ти знае — каза Сергей Михайлович. — Попитай Десантника.
Във въздуха увисна някаква пауза. Бандитът очевидно размишляваше.
— Добре — каза той най-сетне. — И аз съм човек, нали така? Ще се пробвам да продухам ситуацията. Засега не пипай чинията, щото ще я обърнеш и после аз ще ти бърша говната.
Бандитът стана и излезе от килера.
Мина доста време. Цяла вечност. Слепоочията на Сергей Михайлович се цепеха от болка, тежестта в тила му бе непоносима, страхотно му се искаше да поспи, но в главата му се рояха всякакви мисли, несвързани и тежки като железни слитъци. Струваше му се, че точно заради тези мисли главоболието му ставаше все по-жестоко.
Внезапно от тъмнината изплува лицето на Херсонски.
— Сергей Михайлович, вероятно разбирате, че всеки човек приживе прави някакви компромиси — каза Херсонски. — Понякога това се оказва жизненоважно. Много ви моля, анализирайте ситуацията още веднъж. Върху вас лежи голяма отговорност.
— Разбирам — чу Акишин собствения си глас. — И точно заради това се отказвам от предложението ви. Аз се опитвам да постигна две неща: прозрачност в руския бизнес и въвеждането в националната ни икономика на системата и правилата на корпоративно управление. Тоест такова управление, при което както акционерът, така и държавата ще са наясно с всичко, което е свързано с бизнеса. Какви ще са дивидентите? Колко ще получи руската държава в бюджета си от конкретните данъци, които плаща определена фирма?
Херсонски се разсмя.
— Вие не сте нищо повече от един кремълски мечтател, приятелю! — каза той, потривайки ръце. — Значи имате намерение да блокирате сделката чрез директорския борд?
— Ще положа всички усилия за това.
— Сигурен ли сте, че ще успеете?
— Сигурен съм. Господин Плат ми гарантира, че изцяло и напълно ще ме подкрепи по време на заседанието на борда. Чрез своя пакет от акции той ще блокира всички ваши проекти.
— Да, това ми е известно. Вие с Кожухин добре сте го обработили, Сергей Михайлович.
— Аз не съм го „обработвал“, Яков Наумович. Господин Плат одобри напълно моята концепция, защото тя предизвиква прозрачност в бизнеса. И води до постъпления в държавната хазна за сметка на монополистите, които изсмукват природните богатства, принадлежащи на народа.
Херсонски гадно се разкикоти.
— Колко гръмко казано! Какъв патос!
— Какво общо има с това патосът? Просто си върша работата, Яков Наумович.
— Точно така. Както и аз своята. Хм… Всичко това означава, че няма да намерим общ език. Е, ще ми се наложи да действам по друг начин. Не ми оставяте никакъв избор, скъпи мой! Не ми предлагате нищо по-добро!
Лицето на Херсонски започна да се размива и стопява, замести го друго лице — то бе сиво, сякаш изрязано от картон, с някакви безлични, почти неуловими черти.
— Какво му е? — попита сивото лице. — Спи ли?
— Сигурно — отвърна друг глас, нисък и прегракнал. — Скапал се е, нещастникът.
— Общо взето, Десантник, тоя смотаняк няма да го биете, измъчвате и ще го храните навреме. Ясно ли е?
— Тъй вярно, гражданино началник!
— Вчера ми се обади поръчителят. Каза, че си му поискал цялата сума.
— Успял е вече да ме наклепа, копелето.