— Повече няма да се свързваш пряко с него. Всички молби и предложения само чрез мен, ясно ли е?
— Ясно, какво толкова. — Чу се цвъкащ звук, явно някой плю през зъби, и след това: — Да му кажа ли за дъщеря му?
— Само това, което знаеш от мен. Ще му кажеш, че е жива и здрава.
— Ясно.
Гласовете утихнаха. Вратата изскърца и Десантника заедно със сивия непознат излязоха от килера.
„Жива и здрава — повтори си Сергей Михайлович. — Жива… и здрава…“
В този момент мислите му се объркаха и той се гмурна в съня си.
4.
Както би трябвало да се очаква, Херсонски бе неоткриваем в Москва. Секретарките му единодушно твърдяха, че преди няколко дни той е заминал някъде по работа, но не можеха да се сетят закъде точно.
Паралелно с издирването на Херсонски Александър Борисович Турецки направи някои справки за митишчинските бандитски групировки. Той си даде сметка, че ако Акишин е бил отвлечен по поръчка на Херсонски и с тая работа са се заели корумпирани ченгета, то те трябва да са поръчали пряката работа на своите подчинени, както и на колегите си по „бизнес“ — бандитите.
През целия ден Александър Борисович се срещаше с необходимите хора и както се казва, наистина събираше информацията по трошички. Към края на вечерта вече бе в течение на криминалните истории, случили се в Митишчи.
По-късно той се срещна със стария си приятел, бившия началник на МУР, а в момента сътрудник на Главното управление за вътрешна сигурност в МВР Вячеслав Иванович Грязнов.
Срещата се състоя в бара „Златната рибка“ на Сушчевски вал, където Грязнов трябваше да бъде по някакви свои служебни дела (той никога не бе против да съчетае полезното с приятното). Турецки също се оказа недалеч оттам — точно това бе решаващо обстоятелство при избора на мястото за среща.
Забелязвайки пристигащия Турецки, Вячеслав Иванович се разтопи в усмивка.
— Здрасти, здрасти, „тежкарче“! — приветства той Турецки, подавайки му ръка.
— Здравей, Вячеслав! Откога не сме се виждали. — Турецки задържа ръката на Грязнов в дланта си и скептично огледа стария си приятел: — Оплешивял, напълнял!
Грязнов се поусмихна.
— Кой няма да оплешивее от такава работа?
Турецки седна на масата.
— Още ли се боричкаш с „таласъмите с пагони“? — шеговито попита той. — Колко кола им завря?
— Колове се използват срещу вампирите — назидателно изрече Грязнов. — Таласъмите ги трепем със сребро.
— Стига бе!
— Точно така! Как е Ирина? — попита Грязнов.
— Нормално. Непрекъснато те споменава.
Вячеслав Иванович отново се усмихна.
— И както винаги — с не особено добра дума?
— Стига де… — сви рамене Турецки. — Понякога се случва и да е добра. Вярно, че е доста рядко. Например пита ме защо вече не се отбиваш при нас. Аз й казвам: „Слава има много работа, бори се с корумпираните ченгета.“ А тя ми отвръща: „Е, в такъв случай — слава богу!“
— Пак добре, че не казва „по дяволите!“ — зарадва се Грязнов. — Искаш ли бира?
— Не.
— А водка?
— Май не ми се ще. Ще му пална една. Ти си пий, не ме гледай.
Грязнов тъжно погледна Турецки и въздъхна.
— Мда… Тя наближава винаги точно така — страшно, но незабележимо.
— Коя пък е тая? — не разбра Турецки.
— Старостта, Саня, старостта. Какво друго? Първо започваш да не пиеш бира, след това и водка, по-сетне си казваш „Ще запаля цигарка“. След което и цигарите загубват предишния си вкус.
— Виждам, че новата ти работа те е направила философ — отбеляза Турецки.
— Да, Саня. На доста неща започнах да гледам по нов начин. Добре, стига предисловия. Какъв е поводът да ме извикаш?
Турецки извади от джоба си цигари и запали. Размаха ръка пред лицето си, отпъждайки дима, и каза:
— Помниш ли, че говорихме по телефона за Плат и Акишин?
— Разбира се — кимна Грязнов. — Появи ли се някаква нова информация?
— Да. Опасенията ми се потвърдиха. Акишин е отвлечен по заповед на Херсонски. Жената на Акишин е била любовница на Херсонски и е знаела за предстоящото отвличане.
— Тя призна ли си?
— Да. Доста нервна госпожа. Наложи се да я попритисна малко. Неприятно ми е да си спомням, но какво да се прави… — разтвори ръце Турецки.