— Разбирам — въздъхна Вячеслав Иванович. — Какво има относно похитителите?
— Акишина е чула как Херсонски е поръчал отвличането на нейния мъж на ченгета. Или поне така й се струва.
— По-подробно — настоя Грязнов.
Турецки се намръщи и погледна втренчено приятеля си.
— Подробностите, Слава, ще ги откриеш сам. А като ги намериш, ще ги разкажеш и на мене.
— Все така става. Чул си някъде нещо, а после аз сърбам цялата попара.
— Добре де, добре, страдалецо. — Турецки забеляза натъженото лице на приятеля си и се усмихна. — Разбирам, че ще имаш доста проблеми покрай всичко това, но какво да се прави? Между другото бих могъл донякъде да облекча твоята задача.
— По какъв начин?
— Възможно е убийството на Плат и Кожухин, както и отвличането на Акишина да са дело на един и същи човек.
— Е, и? — подозрително попита Грязнов. — Да не би да имаш някакви новини относно Плат?
Турецки пусна облаче дим и лукаво се усмихна.
— Мутрата ти е хитровата — констатира Грязнов. — Значи има нещо. Давай, изповядай се.
— Два дни преди смъртта на Плат двама души са се отбили при готвача Марат Соколов. И двамата били снажни и яки. При появата им Соколов явно се изнервил. След това те седнали на една отдалечена маса и дълго обсъждали нещо. След като си заминали, Соколов станал замислен и мълчалив. Да, и най-главното: един от тези мъже се наричал Сергей Сергеевич, а другият — нещо като Юра, Гера, може би Сергей. Някакво име, което съдържа буквата „р“.
— Това кой ти го каза?
— Сервитьорът, Константин Никишин. Той минал няколко пъти близо до масата, на която седели Соколов и неговите гости. Същия ден Никишин си взел отпуск и аз успях да го намеря едва днес.
— Да не би да се е укривал? — намръщено попита Грязнов.
— Защо да се крие? Нищо подобно. Просто тръгнал на пътешествие по Волга със стари приятелчета от казармата. Няма близки тук, затова и никой не е знаел за заминаването му. Щях да го издирвам до края на отпуската му, ако той сам не се беше обадил в ресторанта. Искал да вземе още няколко дни неплатена.
— Аха — кимна Грязнов. — И ти си го закачил точно тогава. И какво? Някой друг, освен сервитьора не е ли забелязал ония двамата?
— Видели са ги. Но Никишин е единственият, който е чул имената им и е запомнил техните лица.
Очите на Грязнов заблестяха от любопитство.
— Разговаря ли с него по телефона?
— Разбира се. Десетина минути преди срещата ни. Ще дойде утре сутринта в Москва и тогава можем да помислим и за снимки, които да му покажем. И изобщо да научим нещо повече.
— Ще се опитам. Добре, изпуши още една цигара, а аз ще се обадя на когото трябва. Как казваш, че се наричат? Сергей Сергеевич и Юра?
— Юра, Гера, Сергей.
— Добре, ще се опитам да разбера нещо повече.
Вячеслав Иванович извади телефона си и се обади няколко пъти, като направи нужните разпореждания. След това вдигна гарафката и каза:
— Завъртяхме работата. Е, какво, тежкарче, сега няма ли да пийнеш с мен по петдесет грама?
Турецки отрицателно завъртя глава и твърдо отговори:
— За мен щеше да е удоволствие, но съм с колата. По-добре пийни ти за мое здраве. Няма да ми е излишно.
Вячеслав Иванович сви рамене и изпразни чашата си.
5.
Същата вечер Турецки се срещна с още един човек — следователя от Митишчи Василий Орлов. Той беше нисък, плешив и пълен човек, повече приличащ на мутра, отколкото на ченге.
Срещата се състоя в кабинета на Орлов. Турецки бе изморен от пътя и не отказа чашка кафе.
— Кафето е великолепно — одобри той.
— Всички казват така — отговори Орлов. — А тайната е елементарна: не се опитвам да пестя и винаги купувам най-скъпата марка.
Турецки отпи още една малка глътка и остави чашката върху масата. Погледна Орлов и не сдържа усмивката си.
— Зная, зная — усмихна се и Орлов, уловил ироничния поглед на Турецки. — Когато отида на някое местопрестъпление, бабичките веднага се разбягват в различни посоки. Имам муцуна на квалифициран бандюга. Но какво да се прави — понеже си нямам друга, налага ми се да живея и с тая.
— Лицето не е икона, че да го окачиш на стената — посъчувства му Турецки.
— Точно така — поклати плешивата си глава Орлов. — Само че не всички го разбират. Някои си мислят, че ако имаш мутра на Квазимодо, то и душата ти е черна. А всъщност моята душа е чиста и нежна. Направо детска. Че аз съм стрелял по живи хора само пет-шест пъти. Наистина, винаги улучвах.