— Както забелязвам, не само кафето, което правите, е много добро, но и чувството ви за хумор не му отстъпва — одобри Турецки.
— Това е единственото, което ме кара да продължа да живея — подсмихна се Орлов. — Та какво ви води при мен, Александър Борцсович?
— Преди месец във вашия град бяха убити известните предприемачи братя Корольови.
— Имаше такова нещо.
— Доколкото знам, не сте успели да откриете убийците?
Орлов поклати глава.
— Не. Висящо е.
— Разкажете ми по-подробно за това дело.
— Разбира се, защо не. Братята Корольови, Борис и Матвей, бяха добре известни като първите хора на най-големия винзавод в Подмосковието — „Данила“. По-възрастният ръководеше предприятието, а младшият бе началник на охраната.
— Семейна задруга?
— Нещо такова. Естествено, местните бандити не даваха на братята нито минута спокойствие. Няколко пъти им устройваха атентати. А преди три седмици Борис Корольов се натъкна на засада. Корольов и шофьорът му загинаха на място, а бодигардът им бе тежко ранен. Три дни по-късно по същата схема бе разстрелян и Матвей.
— Яко! — каза Турецки.
— Аха! — потвърди Орлов. — Също като в Чикаго.
— И какво — престъпниците не оставиха ли някакви следи?
— Практически никакви. Всичко е било изработено изключително професионално.
— Някакви подозрения?
Орлов въздъхна и почеса плешивината си.
— Абе имахме предвид един местен криминален авторитет. Григорий Вашкин.
— Какъв е той? С какво се прехранва?
— Държи заводите за спирт край Москва.
Турецки направо подсвирна.
— Не е зле!
— И още как! Освен в алкохолния бизнес Вашкин беше известен и с това, че поддържа групировка от няколко десетки души. Предимно бивши десантници и спортисти. На самия Вашкин даже прякорът му е Десантника.
— Това официални данни ли са? — попита Турецки.
— Не, разбира се. Официално той си е бизнесмен. Държи няколко павилиона за хранителни продукти близо до гарата.
— Ас какво се занимава групировката?
— С каквото се занимават всички подобни. Разбойничат по пътищата, ограбват фирми и магазини. И рекет, разбира се. Но самият Григорий Вашкин предпочита да е в сянка.
— И какво, успява ли?
Орлов криво се усмихна.
— Успява. При това успява доста добре. Знаете ли, Александър Борисович, този Вашкин е голям приятел на кмета на нашия град — Михаил Демченко.
— Ясно. Мога ли да се запозная с документацията по делото?
— Да, разбира се. Сега ще я донеса. Ще ме почакате ли пет минути?
— Колко му е.
След като смачка угарката в пепелника, Орлов стана от бюрото си и излезе от кабинета. Върна се след малко с папка в ръка.
— Ето — каза той. — Това е всичко, което успяхме да изровим. Както сам забелязвате, не е кой знае колко много.
— Така си е — издума Турецки, прелиствайки страниците на делото.
— Жал ли ви е, че сте пътували до края на света за такива дреболии?
— Ако не бях дошъл, щеше да се наложи вие да идвате.
— Със сигурност.
След като се върна вкъщи, Турецки прекара още два часа над папката с делото за убийството на братя Корольови, размишлявайки и прехвърляйки наум различни сценарии за развитието на събитията.
— Мда — замислено изрече той, затваряйки папката. Явно тук нямаше да мине без помощта на Денис Грязнов и неговите архангели. В крайна сметка той също търсеше Акишин.
И както пише в романите, Турецки си легна да спи „уморен, но доволен“.
Глава тринадесета
Комбинацията на Турецки
1.
Денис Грязнов се срещна със своя агент в някаква долнопробна митишчинска кръчма. Тук не ги познаваше никой, при това бандитите не се отбиваха в нея и никой не би могъл да познае Юрий Сидоренко.
Самият Сидоренко изглеждаше като типичен интелигент. Висок, слаб, с подстригана брадичка и очила. Бе трудно за вярване, че този „приватдоцент“ има зад гърба си две присъди за взлом.
— Да, Денис Андреевич, разбрах всичко. Вашкин е много корав тип. Дори аз съм работил два пъти за него… Сидоренко погледна бързо към Денис и веднага добави: — Е, това беше, преди да ме приберат за втори път.