— Разбира се — усмихнато кимна Денис.
— През двехилядната година е служил в Чечня като десантник. Ранили го в ръката и се уволнил поради инвалидност. Но когато се наложи, ръката му действа не по-зле, отколкото моята или вашата.
— Какво знаеш за неговите хора?
— Две от момчетата са служили заедно с него. В Чечня. Михаил Рябчук и Олег Марков. Също в десантурата. Тия двамата са постоянно с него. Останалите ту се лепват, ту отново го карат самодейно. Всички момчета са яки тупалки и не си падат по шегичките.
— А ти как се навря в такава компания?
Сидоренко махна с ръка и се засмя.
— Смятай, че е било поради непълнолетност.
— Стига бе! — Денис огледа Сидоренко със скептичен поглед. — Как ли пък не! На твоята възраст хората вече са завършили университет!
— Те са си хора — лениво проточи Сидоренко. — На тях им се полага.
— А ти да не би да не си човек?
— Аз съм партикуларен — важно каза Сидоренко. — Аз съм сам по себе си. А дали съм човек и доколко — това е друг въпрос. Сталин например, той какъв е? Човек ли е йли не?
— Физиологически е човек — каза Денис.
— Ето, виждаш ли? Ако Сталин е човек, то тогава аз изобщо не съм. Аз не бих изтрепвал своите граждани с милиони по затворите. — Сидоренко намести очилата върху носа си и добави: — Аз съм мирен човек и не трепя хората. Докато на тия момчета не им пука.
— Но нали все пак си работил с тях?
— Всъщност не, само веднъж, и то стоях на пост. Но тая история няма да ви я разкажа. Тя не е за вашето ведомство и значи няма защо да ви я разказвам.
— Нека се върнем към нашите овни.
Сидоренко иронично изхъмка.
— Както вече ви казах, ония овнета са яки и опитни. Да смачкат някого е все едно да пушат по цигара.
— Можеш ли да влезеш в контакт с тях и да ги преслушаш относно моята работа?
Сидоренко се замисли.
— Абе, общо взето, мога… Въпросът е в цената.
— Колко искаш? — попита направо Денис.
Сидоренко извади от джоба си химикалка, драсна няколко цифри върху салфетката и я побутна към Денис.
Той я изгледа небрежно и поклати глава.
— Не. Тая работа не струва толкова.
— А колко?
— Два пъти по-малко.
Сидоренко почеса хилавата си шия, замислено пошава с вежди и най-сетне кимна съгласно.
— Добре, началник. Разбрахме се. Ще ти се обадя, щом свърша работата.
Михаил Рябчук, един от биячите на Десантника, обядваше в кръчма с една класа по-високо от онази, в която се срещнаха Денис и Юрий Сидоренко. Когато Сидоренко се приближи до масата му, той бавно вдигна поглед от чинията и присви очи.
— Какви хора виждам! — каза Сидоренко, сядайки до Рябчук. — Здрасти, Мишаня! Какво си увесил гривата, да не би да не се радваш, че ме виждаш?
— Здрасти, ако не се шегуваш. — Рябчук изтри длан със салфетката и подаде ръка на Сидйренко. Той я стисна и взе менюто от масата.
— Я да видим с какво хранят тука?
— Каквото ти душа иска — отговори Рябчук. — А ти к’во си такъв наперен? Да не си напушен или си му шибнал стотак?
— Аз, когато съм напушен — ставам кукуряк — отговори Сидоренко, плъзгайки поглед по менюто.
— Аа… — проточи Рябчук. — Значи си му цапнал?
Сидоренко кимна.
— Аха. С Валка Рижия му треснахме по коняче. Дъщеря му имала днес рожден ден.
— Той к’во, дъщеря ли има?
— Има.
Рябчук учудено изсумтя.
— А стига, бе — каза той и философски добави: — Животът тъй си минава покрай тебе, а ти нищо не разбираш от него, мамка му.
— Така си е — кимна Сидоренко. Той затвори менюто и го отмести встрани. Леко се наведе към Рябчук и тихо каза: — Накратко казано, Миня, има една работа… — Той се огледа наоколо и продължи: — Общо взето, има интифа да смъкнем три бона в грийн от раз. Само че трябва да поседим един ден в точката!
— К’ва е точката? — попита Рябчук, без да прекъсва яденето си.
— Абе някакви приходящи са скочили на куфарджиите. Търсят балами.
— И к’во?
— Ми к’во. Трябва да им се изрепчим. Да се повъртим там, едно-друго. Да се усетят, че мястото е наше.
— Тъй, тъй. — Рябчук взе салфетката и обърса мазната си уста. — И кога?