— Утре или вдругиден. Само че през целия ден.
Рябчук намръщи възрижите си вежди и пресметна нещо наум. След това с видимо съжаление поклати глава.
— Не, няма да мога.
— Що не?
Рябчук се смути.
— Имам една работа тук…
— И к’во, да не кибичиш през цялото време? — учуди се Сидоренко.
Рябчук кимна.
— Точно. Сега само да се натъпча, и веднага изчезвам. Налага се през цялото време да стърча там.
— И къде?
— Абе тук, на едно място — неохотно отговори Рябчук.
Сидоренко се ухили.
— Тайна ли е? Май че е тайна, а?
— Не бе. Просто… така.
— Миня, ти си направо Щирлиц. — Сидоренко поклати глава и насмешливо добави: — Общо взето, Мата Хари.
— Ти глей к’во дрънкаш — механично отбеляза Рябчук.
— Стига де. — Сидоренко се извърна и щракна с пръсти към келнера. — Дай едно гарафче и с нещо да го замезим.
— Топло или студено? — вежливо се заинтересува келнерът.
— И топло, и студено — каза Сидоренко.
Келнерът кимна и потегли.
— Аз май трябва да тръгвам — каза Рябчук.
Сидоренко смръщи дългия си нос и небрежно махна с тънката си ръка.
— Трай бе, Мишаня. Цапваш му петдесетак и тръгваш. За срещата.
— Е, щом е за срещата — несигурно промърмори Рябчук.
Сидоренко внимателно се вгледа в някогашния си приятел. Михаил Рябчук бе с една година по-млад от него, но имаше вид на як и печен юначага. Дебел врат, небръснати бузи, късо подстригана коса. Малки и жестоко присвити очички, с явно недоволство в тях. Но не временно и случайно недоволство, а някак застаряло и старателно прикривано. Едва ли някой от ония, които всекидневно общуваха с Рябчук, би забелязал това недоволство.
— Как върви изобщо? — попита Сидоренко след първата чаша, пробвайки да опипа почвата.
— Нормално — сви рамене Рябчук. — Ту черно, ту бяло.
Предишните години на въпроса „как я караш“ Рябчук с неизчерпаем оптимизъм отговаряше: „По-добре от всички!“
„Види се, нещо тежко и неизказано лежи на душата му, след като споменава черните си ивици“ — реши Сидоренко.
Той отново наля водка в чашите.
— Хайде, Миня! Докато сме живи, никой да не се прави на боса и да си останем свободни хора!
— Хайде — кимна Рябчук. — Тоста си го бива. — При това очичките му мътно проблеснаха.
„Май уцелих“ — разбра Сидоренко.
— А бе, Миня — започна той. — Вярно ли казват, че вие с Олежка Марков още клякате на Десантника?
Вилицата затрепери между дебелите пръсти на Рябчук. Той погледна свирепо Сидоренко.
— За Олежа не знам — изръмжа той, — но лично аз не съм клякал пред никого.
Сидоренко сви рамене.
— Питам само. Нали ти самият каза, че не можеш да се измъкваш. И аз си помислих, че се мъкнеш подир Десантника. Той не обича, когато не му изпълняват заповедите.
— Да заповядва на жена си — мрачно отвърна Рябчук. — Правя каквото си искам, ясно ли ти е?
— Разбрах — кимна Сидоренко, замезвайки водката с кисело зеле. — Хайде още по една, а?
— Давай — съгласи се Рябчук.
Пиха по още една. Сидоренко наливаше водката щедро, до ръба. От опит знаеше, че Рябчук, независимо от могъщата си физика, понася зле алкохола и ще „прегори“ доста преди него. Сидоренко много се надяваше именно на това.
И не сбърка. След още няколко тоста Рябчук наистина „изгоря“. Най-сетне езикът му се развърза. Подбутван от небрежните и като че ли без никакво отношение към нещо конкретно въпроси на Сидоренко, той разказа цялата мръсотийка, свързана с неговия „голям удар“.
Сидоренко слушаше внимателно, не по-зле от който и да било свещеник или психотерапевт. Когато трябваше — подкрепяше, щом се налагаше — надаваше възхитени възгласи, а когато не знаеше какво друго — мръщеше вежди и съчувствено поклащаше глава.
— Може би нямаше да се хванем с тая кирлива история — дрънкаше Рябчук. — Но Десантника каза, че можем да изкараме добри пари от оня непрокопсаник. То и нямаше много за правене. Просто да го задигнем от бариерата на прелеза, да го метнем в нашата таратайка и да го замъкнем във вилата. Е, то е ясно, отначало трябваше малко да побачкаме. Цяла седмица следихме тоя смотльо. Първо план разработихме. И чак тогава го задигнахме.
— Мда… с разбиране измрънка Сидоренко. — А що не го очистихте веднага? За чий се мотахте?