— Аз бих го пречукал, но Десантника забрани. И той не пее соло. Някакъв пич му е нарисувал всичко — какво, къде и как.
— К’ъв е пък тоя пич?
Рябчук сви яките си рамене.
— Де да го знам. Май е от ченгеларницата. Десантника отдавна му бута.
— Не ви ли се свиди?
— Защо да ни се свиди? Затуй пък винаги знаем к’во става. Ако някъде има тараш или пък някакъв рейд — покриваме се. Десантника е вързал всичко. И тук, както и в Москва.
— Това вече си е работа — одобри Сидоренко. — Главното е оня смотаняк да не се скапе без време. Поне храните ли го?
— Как не. Олежа му тъпче в човката каша по три пъти на ден. Аз не мога — от всичко това ми иде да драйфам. На Олежа нищо му няма — той си е търпелив.
Рябчук гръмко изхълца.
— Е к’во, още по едно? — попита той с преплетен език.
— Давай — кимна Сидоренко и награби гарафката.
Дойде келнерът и остави на масата още една порция топло мезе, пожела приятен апетит и се оттегли.
— Слугинаж! — рече подире му Рябчук, след това вдигна чашата си. — За свободата! — тържествено произнесе той, дъхна през рамо и изля чашата с водка в устата си.
През следващия половин час Сидоренко разбра, че държат „смотаняка“ в някаква изоставена вила. Бил наред със здравето. Не го бият, не го измъчват, само дето не свалят превръзката от очите му.
— Всичко това е много хубаво — съгласи се Сидоренко. — Но как ще стане с откупа?
Рябчук го изгледа тъпо.
— К’во за откупа? — издудня той, вече едва превъртайки езика си. — Десантника каза, че откупа сега го съ… събират. Това са много милиони! Докато ги намерят…
— И като ги съберат? Вие к’во, ще им върнете ли оня?
Рябчук се замисли и поклати кръглата си кратуна.
— Май че не. Сигурно ще го очистим.
„Надали Грязнов ще се зарадва на това“ — помисли си Сидоренко.
— К’во се зъбиш? — внезапно помрачня Рябчук. — Да н’си мислиш, че си най-умният? — Той вдигна ръка и заплаши Сидоренко с пръст. — Аз тебе отдавна съм те гепил, доценте… К’во, искаш да пребараш нашата работа? И всичките ни пари, такова… фют? — Рябчук извъртя ръката си, показвайки какво точно е „фют“.
— Изтрябвало ми е — пренебрежително отвърна Сидоренко. — Да не би чак толкова да съм се намразил, че да се чепкам с Десантника? Ако трябва, той и своите ще затрие и даже няма да мигне. Да не съм самоубиец?
— Не бива така — укорително изрече Рябчук. — Десантника е свестен тип. Само дето нервите му малко нещо не са в ред. И Устюг му го каза същото. „Ти — вика — си добро момче, ама нервите ти не са в ред. Трябва да се лекуваш.“
— Така си е — пак потвърди Сидоренко. — А какъв е тоя Устюг? Свестен пич ли е?
— Ченге — махна с ръка Рябчук. — Но иначе е печен. Дори Десантника си кротува пред него.
— Щом е тъй, значи наистина трябва да е печен.
Сидоренко пак хвана гарафата. Рябчук проследи движението му, хлъцна и мотна глава.
— На мене не наливай!
— Защо? — вдигна вежди Сидоренко.
— Време ми е да застъпвам на пост — надигна се той тежко иззад масата. Постоя известно време прав, придържайки се за облегалката на стола. След това се отблъсна от нея с ръка, сякаш добавяйки на тялото си необходимата му допълнителна инерция, и леко поклащайки се, пое към изхода.
На Сидоренко му се прищя да тръгне след него, но реши да не рискува. Той също не се чувстваше особено във форма, а не биваше да се захваща с рисковани неща, докато е къркан.
2.
Същия ден Сидоренко се обади на Денис Грязнов и му преразказа разговора с Рябчук.
— Какво да правя по-нататък? — попита Сидоренко, след като се отчете.
— Чакаш — отвърна Денис.
— Какво да чакам?
— Да ти се обадя. Стой си вкъщи, не ходи никъде. Възможно е твоята помощ пак да ми потрябва.
— Картинката става интересна! — с мрачна ирония възкликна Сидоренко. — А къде са ми паричките?
— Пари ще има. Ще чакаш!
Денис затвори слушалката и веднага се обади на Турецки. Разговорът им бе дълъг и обстоятелствен. Александър Борисович предложи на Денис свой план. Денис го възприе критично.
— Ами ако не стане? — попита той със съмнение. — Рискуваме прекалено много. Няма ли да е по-лесно да лепнем някого на опашката на Рябчук и да изясним къде е тази вила, а след това да пратим там екип за залавяне?