— Преди — съгласи се Сидоренко. — Но все си има първи път.
— Тъй си е — съгласи се Рябчук. — Я чувай, доценте… Ти какъв съвет ще ми дадеш?
— Изобщо не знам. От оня вашия смотаняк трябва да се отървете — по това спор няма.
— Да го очистим ли?
— Не. Никого няма да очиствате. Тъй или иначе той мутрите ви не е виждал. Що да си качваш излишно присъдата?
Рябчук се навъси.
— Я ти не грачи много-много. И к’во да правим с него?
Сидоренко се замисли. Мисли дълго, усърдно бърчейки чело, за да види Рябчук „движението на мисълта“ върху лицето му. Оня го гледаше с нескривана надежда, дори отвори уста от нетърпение.
— Накъсо казано, ето какво — промълви най-сетне Сидоренко. — Скапаняка ще трябва да го пуснете. Ще го хвърлите там, откъдето сте го взели. Той няма да може да издрънка нищо за никого. А относно Десантника… — Сидоренко се намръщи. — Там вече решавайте сами. Сигурно вече е гушнал пачките, ама пред вас си трае. Трябва да направите така, че да го накарате да си плати и толкова. Разбираш ли какво ти пея?
Рябчук въздъхна.
— Десантника е печен тип — замислено произнесе той. — Не е толкова лесно да го прекараш.
— Защо да не е? — тихо каза Сидоренко и загадъчно се усмихна.
— Как? — присви очи Рябчук. — Имаш ли някакъв план?
— Винаги има план — неопределено каза Сидоренко.
— Например?
— Например може да се капне в чашата на Десантника клофелин. И той ще заспи. А докато спи, вие ще можете да се избавите от смотаняка, а Десантника — да го вържете. Като се събуди — на бърза ръка ще се разприказва. Взимате паричките и полекичка издухвате.
— А Десантника?
— Десантника ще го предадете.
Очите на Рябчук свирепо блеснаха.
— Ти какво, доценте, да предам аверчето си на ченгетата? Да не би според тебе съвсем да съм превъртял?
— Защо непременно на ченгетата? Нали спомена, че вашия заложник го търсят някакви ръбове — частни охранителчета?
— Поменах ти. Десантника дрънкаше нещо такова. Някаква си там „Глория“ се била лепнала подир смотаняка.
— Тогава предайте Десантника на тая „Глория“. Нека те сами да се договарят с него. Ако поиска да се откупи — ще се откупи, ако не… вие какво сте виновни?
— Добре го намисли — съгласи се Рябчук, чиято съвест набързо се укроти. Той се огледа наоколо, след това тихо рече: — Слушай, доцент, относно онова… как го каза…
— Клофелина ли?
— Тъй де. Можеш ли да намериш?
Сидоренко се усмихна покровителствено.
— Що ми трябва да го търся? Винаги си нося със себе си. Най-доброто средство срещу балъци!
— Ще ми дадеш ли малко?
— Ама, моля ти се! От тая стока имам колкото и косми по главата.
— Давай тогава.
Сидоренко набързо се огледа встрани, след това пъхна ръка в джоба си и извади малка картонена кутийка.
— Остана тук колкото за една доза — каза той, подавайки кутийката на Рябчук.
Рябчук кимна и я прибра в собствения си джоб.
— А ще подейства ли — усъмни се той. — Десантника е яко мъжище.
— Ще повали и слон, какво остава за Десантника — успокои го Сидоренко.
Рябчук кимна удовлетворено. След това изгледа Сидоренко изпод вежди и каза:
— Чувай, доценте, ти за това… на никого, нали?
— И дума да не става!
— Аз после ще се разплатя с тебе. Мърша да стана — няма да те оставя обиден.
— Надявам се, Миня, надявам се. Досега още не си ме пързалял.
— Гепиш — доволно отвърна Рябчук.
Сидоренко повдигна ръка и погледна часовника си.
— Добре — каза той. — Вече трябва да тръгвам. А и водчицата почти свърши. Да те подпра ли с нещо, или сам ще се разплатиш?
— Обиждаш ме, доценте. Ще платя и без тебе.
— Е, хайде.
След като Сидоренко си тръгна, Мишаня Рябчук поседя в кръчмата още около двадесетина минути, обмисляйки предстоящата работа. Когато гарафата се изпразни, той вече бе готов за действие.
3.
Наложи се Олег Марков да бъде убеждаван дълго. Рябчук вече почти напълно бе изчерпил доводите си, а бутилката коняк, която донесе, за да се създаде задушевна атмосфера, беше към края си.