— Абе не знам — сви рамене Десантника. — Нещо главата ме цепи от сутринта. Може и да е от контузията.
Марков се учуди.
— Ти какво, Десантник? Каква контузия? Нали ти гръмнаха само лапата?
— Имаше и контузия — настоя Десантника. — Добре де, налей.
Рябчук му наля.
— А на себе си? — настоя Десантника.
— Няма проблем — каза Рябчук и напълни още две чаши.
Десантника още не бе успял да посегне към своята, когато Рябчук целият се напрегна и изсъска:
— Я тихо!
Всички замряха.
— Май нашето животно нещо се размърда — каза Рябчук. — Олежа, нещо да не си се схванал? Върви да видиш какво става там!
— Защо пък аз? Върви ти!
— Добре, стига сте мрънкали, аз ще го нагледам — каза Десантника и се отправи към килера.
Рябчук извади от джоба си ампулата с клофелина и светкавично я изля в чашата на Десантника.
След няколко минути Десантника се върна.
— Какво става там? — попита Марков. — Жив ли е?
— Шава, какво да му е? — отвърна Десантника и седна на масата. Аз… — Изведнъж Десантника се напрегна, също както преди малко бе го направил Рябчук. — Чухте ли? — разтревожено попита той.
— Не — поклати глава Рябчук. — А к’во?
— Май че някой ходи навън — шепнешком рече Десантника.
Всички се ослушаха.
— Нищо няма бе, брато, сторило ти се е — нетърпеливо каза Рябчук. — Ни курец…
— Млъкни! — хрипкаво изсъска Десантника.
Рябчук замълча. Десантника напрегнато се вслушваше.
— Ето пак — тихо каза той. — Вие да не би да сте глухи? Не чувате ли? Навън някой ходи!
— Май да — съгласи се мнителният Марков. Той погледна Рябчук и каза: — Мишан, верно, крачки. И аз ги чух.
Сега вече и Рябчук се разтревожи. Той се опита да се вслуша в звуците, които идваха отвън, и на него също му се строи, че чува нещо.
— Верно, нещо става… — прошепна Рябчук.
— Веднага — вие двамата при ония прозорци! — нареди Десантника. — Аз ще огледам през този.
Рябчук и Марков скочиха от столовете си и се втурнаха към прозорците, които гледаха към двора. Десантника също стана от стола и се приближи до прозореца, който беше по-близо до масата. С една ръка той внимателно повдигна щората, а с другата бързо размени местата на чашите.
Известно време бандитите внимателно се вглеждаха през прозорците. Десантника се отдръпна пръв и каза:
— Като че ли е чисто. При вас как е?
— Няма — обади се Марков.
— При мен също — отвърна Рябчук.
— Явно ми се е сторило — реши въпроса Десантника. Той седна на мястото си и насмешливо изгледа съратниците си. — Е какво, момци, продължаваме ли?
„Момците“ се настаниха по местата си и хванаха чашите.
— За приятелството и доверието! — вдигна тост Десантника.
Чукнаха се и отпиха.
Десантника взе от чинийката парченце лимон иго метна в устата си. Спокойно го сдъвка и глътна. После взе още едно.
— Как ги кльопаш толкоз лесно? — смая се Марков. — Само като те гледам, и скулите ми се схващат.
— Ами ти не гледай — дъвчи! — посъветва го Десантника.
Рябчук и Марков внимателно наблюдаваха Десантника. После изведнъж главата на Рябчук се килна встрани, той „клъвна“ с нос, но бързо се изправи. Марков, гледайки косо към Десантника, не го забеляза.
— Що за… — успя да каже Рябчук, но в същия момент подбели очи, главата му се заклатушка така, като че ли шията на бандита внезапно бе станала гумена; опита се да каже нещо, но не успя, клепачите му се затвориха и той тресна глава върху масата.
Марков отвори уста и смаяно се втренчи в заспалия Рябчук. Тогава чу близо до ухото си изщракването на предпазител и бавно се извърна. Дулото на пистолета студено гледаше право в лицето на Марков. Очите на Десантника, който държеше оръжието, бяха още по-студени.
— Какво, копелдаци, решихте да ме проснете, а? — прегракнало, с жестока насмешка попита той. — Ама не става.
— Недей, Десантник. Кой е искал да те просва? — изплашено попита Марков.
— Ти и тоя педал — каза Десантника.
— Не бе, брато, грешка имаш. Да пукна дано.
— Ще пукнеш — ухили се Десантника. — И ще се вмиришеш. Каква я мислехте — че можете да прекарате Десантника? Чеченците не можаха, та вие ли?
— Брато, верно, бъркаш я! — Гласът на Марков затрепери. — Той искаше да те разкара, не аз! Знаеш ме, приятели не предавам! Тази мърша ме подучваше, обаче аз — никак! Въобще не поддадох!