— Човекът с ботите — подсказа жена му.
Мордвинов кимна.
— Човекът с ботите го е сграбчил за косата и е блъснал главата му в арматурата. Кожухин е изгубил съзнание и се е удавил. А ако не е изгубил съзнание, то неизвестният му е помогнал да си сръбне водица, държейки главата му по-надълбоко.
— Ти си гений — каза жена му, повдигна се леко и разцелува Мордвинов по плешивото чело. — А защо колегите ти мислят, че смъртта е била случайна?
— Защото Кожухин се е ударил в арматурата само веднъж. Те смятат, че ако е имало убиец, той би трябвало да млати главата на бизнесмена в стърчилото, докато ръката му не отмалее.
— Имат известно основание — каза жена му.
— Наистина ли мислиш така? — присви изпитателно очи Мордвинов.
— Аха — кимна жена му. След това се усмихна и добави: — Ако предположим, че убиецът е бил пълен идиот.
Веднага щом жена му си легна да спи, Юрий Алексеевич отиде в кухнята и без да пали лампите, зае пост до прозореца. Седеше напълно неподвижно, сякаш потънал в транс. Изглеждаше като че ли е спрял да диша и да мига. Тази методика Юрий Алексеевич бе научил от един бивш съученик, който преди осем години се бе увлякъл от будизма, а сега преподаваше йога в местния спортен клуб. Един път седмично Мордвинов посещаваше неговите занимания. Неведнъж придобитите там навици за самоконтрол го бяха избавяли от неприятни ситуации.
Както и сега Мордвинов с помощта на специални дихателни упражнения се вкара в състояние на транс, при който вече напълно не усещаше тялото си, като можеше да концентрира цялото си внимание върху бялата „десетка“, паркирана на двора.
Минаха не по-малко от два часа, преди злосторниците да се появят близо до колата.
И двамата бяха облечени с черни якета и черни джинси. Преди да се приближат до „десетката“, те спряха и внимателно се огледаха. След това старателно се втренчиха в прозорците на апартамента, в който живееше Мордвинов. Предусещайки намерението им, Мордвинов леко се отдръпна от прозореца.
Веднага щом хулиганите се успокоиха и се приближиха до колата, Юрий Алексеевич се плъзна от стола си и като безшумна сянка се прокрадна в коридора. След по-малко от минута той беше на входната врата.
Гадовете вече бяха плътно до колата. Единият остана да дебне, връткайки главата си във всички посоки, докато другият клекна до една от оцелелите гуми на „десетката“ и извади нож от джоба си.
— Ама че тъпак — тихо промърмори той. — Изобщо не се е сетил да вкара бричката си на паркинга. Както и да е, сам си е виновен. Ако и тоя път не се размърда, ще я запаля тази барака, мамка му мръсна.
Вратата се отвори почти безшумно. Дебнещият отстрани хулиган забеляза само някаква плътна тъмна сянка, която се нахвърли върху него. Ловка подсечка повали хулигана, а ударът между очите го изпрати в дълбок нокаут.
Дочул шума, бърникащият гумите злосторник надигна глава. До него стоеше едър възрастен мъж с очила.
— Е, и какво? — спокойно изрече мъжът. — Тоя път май хлътна.
Злосторникът светкавично се изправи и безмълвно хукна да бяга. Зад него се дочу шляпане на пантофи. До желязната ограда оставаха не повече от два метра, когато силна мъжка ръка го хвана за яката и го просна върху асфалта.
Момчето измъкна от джоба си нож и натисна бутона му. Острието със сухо щракане излезе от ръкохватката.
— Пусни ме, копеле! Ще те заколя! — изкрещя злосторникът.
Юрий Алексеевич Мордвинов (защото това беше точно той) се опита да изрита ножа от ръката на момчето, но не се справи. Хлапето замахна. Мордвинов усети изгаряща болка в левия хълбок.
Юрий Алексеевич леко охлаби захвата си. Момчето веднага се изтръгна, скочи на крака, прехвърли се през оградата и изчезна.
Мордвинов подпря рамо на желязната ограда и мръщейки се от болка, пъхна ръка под пуловера си. Имаше много кръв, но ударът беше неточен и се оказа, че раната изобщо не е страшна.
Мордвинов оправи пуловера си и бавно, с накуцване се отправи към колата. Все още се надяваше, че другият хулиган продължава да лежи върху асфалта, но не позна. И той, както първия, се бе изпарил. Юрий Алексеевич се наведе да огледа гумата, пред която допреди няколко минути клечеше злосторникът. Беше пробита.
— Ама че гадини — измърмори Мордвинов.
Внезапно погледът му се спря върху неголям предмет, останал на мястото, където само преди минути си „почиваше“ проснатият хулиган. Юрий Алексеевич вдигна предмета и го приближи до очите си. Беше някаква карта.